Котън се тътреше окован. Масивните му белезници бяха прикачени към колана. Той носеше оранжево предпазно облекло, което да го защитава от нападенията на близки на загиналите. Специфичната му брада без мустаци бе грижливо подрязана. Но за негово видимо разочарование, на паркинга отсъстваха камери. Очакваха го единствено превозните средства на ФБР и въоръжени агенти.
Той раздразнено се обърна към Дейвис:
— Може да ме премествате по никое време, но няма да ме накарате да замълча, агент Дейвис. Неговото послание пак ще достигне до света.
— Не е мое задължение да ти осигурявам публика.
— Всевишният ще намери начин.
— Той пък какво общо има с теб? — Тя го наблюдаваше внимателно. Трудно ѝ беше да повярва, че Котън не е онова, което изглежда: един от многото предводители на култ. Но онова, което бе видяла, не можеше да бъде отречено. — Гледай си в краката.
Близо до микробуса агентите поеха Котън и го отведоха в ограден участък в купето. Той не се съпротивляваше, а започна да пее гръмко, протегнал ръце към пазачите си:
— Господи, Ти си Крал на кралете. Пред Теб ние се кланяме, приветстваме избраните от Теб и смирено Те почитаме…
Агентите прикрепиха белезниците му към един хоризонтален лост и заключиха вратата на клетката. Дейвис зае мястото си върху пейката, редом с още шестима. Агентите дори разполагаха с противогази — никакви рискове.
При запалването на двигателя Котън престана да пее. Радиовръзката потвърди потеглянето; различните единици потвърждаваха присъствието си. Затворникът се облегна на преградата и се загледа в Дейвис.
— После Той изпрати вестители до целия Манасия…
— Дори Господ си е взел един почивен ден, Ричард.
Котън се засмя.
— Всебдящото око на нашия Бог ви следи, агент Дейвис. — Той огледа останалите в купето. — Беше ми казано, че ще остана в Чикаго до делото.
— Нуждата от сигурност е по-важна от тази дискусия.
— Наистина ли искате да ме разгневите, агент Дейвис? Не съм длъжен да си сътруднича с обвинението. Мога да проточа нещата далеч по-дълго.
— Ти не можеш да сдържиш признанието си, Котън. Ти искаш да получиш заслугите за всички онези атентати. Дори да искахме, не бихме могли да те накараме да замълчиш.
Котън се усмихна.
— А пък Аз ви казвам: не се противете на злия човек; но ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата.
Дейвис погледна към каските, седнали насреща ѝ.
— Това пътуване ще бъде адски дълго…
Два часа по-късно Котън сепнато се събуди и се огледа, за момент объркан. Подир това той кресна към агент Дейвис:
— Защо още пътуваме? — Веригите му дръннаха. — Колко е часът?
— Заспивай, Котън.
Тревогата му изглеждаше неподправена; Дейвис си позволи да изпита известно задоволство.
— Вече трябваше да сме пристигнали в Стейтвил. Къде ме водите?
— Никъде. Буквално. Отвеждаме те насред нищото.
Тя видя как мускулите на челюстта му се напрягат. Котън долепи лице до мрежата и кресна:
— Нямате право да постъпвате така! Аз трябва да бъда отведен в Стейтвил!
— Така ли? Кой е казал?
— Такива бяха условията да сътруднича. Вие нарушавате договорените условия.
— Аз не съм сключвала никакво споразумение.
— Вие получавате нареждания от федералния прокурор.
Дейвис сви рамене. Тя действително се наслаждаваше на смущението му.
— Ако го видиш, на всяка цена му се оплачи.
Глухият рев на авиационни двигатели долетя до тях над шума на двигателя на колата.
Котън погледна към тавана.
— Вие не следвате правилата.
— Изведнъж един терорист започва да зачита права.
Бронираният микробус забави ход и направи завой. Пътуващите се приведоха.
— Не зная какво замисляте, Дейвис, но рискувате да се лишите от сътрудничеството ми.
— Оплакването ти ще бъде отбелязано.
Останалите агенти се подсмихваха, доволни да видят как някой поставя Котън на мястото му.
— Всичко това ще се отрази върху продължителността и стойността на делото.
— Несъмнено.
Личеше, че той се смущава от увереността ѝ. А микробусът вече забавяше ход.
Денис Дейвис се усмихна:
— Изглежда, пристигнахме.
— Къде?
Тя не отговори. Почти едновременно със спирането бронираните врати се отвориха и останалите агенти скочиха навън. Дейвис също слезе и стисна протегнатата ѝ насреща десница.
— Привет — гръмко каза Фауъл, за да надвика рева на самолетните двигатели. — Те те чакат. Ти се оказа права, тези момчета действително не си поплюват.
Жената се огледа.
— Тук изглежда като затвора „Баграм“.
На небето бе изгрял полумесец; под неговата светлина и отблясъка на звездите Дейвис различи около себе си близо две роти пехотинци в бронетранспортьори „Страйкър“. Противовъздушни батареи обграждаха периметъра. Стотината агенти, придружавали кортежа, бяха слезли от колите и вече се сливаха с войниците. Последните бяха сигурно към триста. Над тях все още се носеше ревът на самолетни двигатели.