След кацането на покрива ученият остана неподвижен за няколко секунди, докато привикне към обичайната гравитация — полетът бе продължил няколко часа. По обиколен път тримата бяха влезли в Чикаго от северозапад, защото Алекса се притесняваше от сканиране, търсещи отряди и сателитно наблюдение. Тя бе убедена, че Морисън и Хедрик ще ги намерят бързо. И изглеждаше все по-притеснена с всеки изминал миг.
Напук на обстоятелствата Грейди трябваше да признае, че полетът (или по-скоро „падането“) бе забележителен. Двамата с Котън се бяха носили в рамките на огледалното влияние на Алекса. Летният въздух ги бе облъхвал по време на цялото пътуване — в началото отвело ги над обширни ниви, изпъстрени на места с дървета. Под тях оглушително стържеха щурци; светлините на самотни ферми премигваха ниско над земята. В един момент тези пейзажи бяха отстъпили пред магазини и предградия. Грейди бе получил възможност да се почувства като птица — и тихо да лети над земята.
Сега те се бяха приземили и Алекса нервно оглеждаше небето. Очите ѝ бяха осветени от някакво устройство, вградено в шлема ѝ.
Но Котън не изглеждаше притеснен, а се освобождаваше от предпазния си костюм. И шлемът, и жилетката притежаваха надпис, указващ, че притежателят им е федерален затворник.
— Тази вечер беше запомняща се. — Той погледна към Грейди и му подхвърли шлема. — Твоето гравитационно огледало е много интересно изобретенийце, професоре.
Грейди улови шлема.
— Аз не съм професор.
— Трябва да си получил почетно звание някъде. — Котън се отправи към вратата на триетажна надстройка, издигаща се върху покрива. Именно надписа върху нея Грейди бе забелязал най-напред.
— Какво е това място, Котън? — каза Алекса. — И какво те кара да смяташ, че те няма да ни намерят тук?
Той се извърна.
— Това е едно от убежищата ми. И няма да ни намерят, защото вече са поели по фалшиви следи.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че в Бюрото има хора, които ще ги затруднят да осъзнаят, че не ни намират.
Алекса присви очи.
— Предатели? Но сканирането е…
— Тук ли ще стоиш цяла нощ, или предпочиташ да влезеш?
След един последен поглед към небето тя последва примера на Грейди. Котън отваряше малък панел край вратата; ивица светлина сканира очите му. Вратата се отвори, оказала се изненадващо масивна. Отвъд нея ги чакаше метално стълбище.
Зад тях вратата се затвори сама. Зеленикава светлина обля стълбището.
— Едно от убежищата ти? Колко убежища имаш?
— Ако отговоря на въпроса ти, те вече няма да бъдат убежища, Грейди.
Алекса се навъси:
— Ако си мислиш, че Морисън не знае за тях, то жестоко се лъжеш. Не можеш да скриеш нищо от БКТ. Всеки миг тук ще пристигнат екипите им.
— Ето нещо интересно. Открих, че има начин да укриеш неща от БКТ: като временно забравиш онова, което не искаш те да узнават. Благодарение на съвременната наука подобно избирателно забравяне е напълно възможно.
— В затвора имах възможност да го изпитам — намръщи се Грейди. — Някакъв протеин, който изтрива спомените, за които си мислиш в момента. Но аз така и не си върнах изгубените спомени. А изгубих много. Моменти от детството. Родителите си. Можеш ли да ме научиш как да си ги върна?
— Трябва да си ги записал, ако искаш да ги възстановиш. Противно място е онзи затвор. Приеми извиненията ми за факта, че аз станах причината да се озовеш там, макар и неволно.
Грейди отново си припомни онази нощ. Той си спомняше странния, почти състрадателен жест на Котън точно преди оттеглянето му. Този спомен бе оцелял след престоя му в изолационния комплекс.
На първата площадка ги чакаше черна врата, на която Котън почука. Разнеслият се звук говореше за страховита плътност.
— Диамантени нанорешетки — хипердиамант — обяви той. — Стените също са покрити с милиметров слой от него. Много по-добър е от въглеродните нанопръчки — те са по-лоши и от азбест. И са стара работа. — Котън отпусна длан върху някакъв скенер, на вид доста по-сложен от обикновен скенер за отпечатъци.
— От кое ниво са тези технологии? — намръщено запита Алекса. — И как така си се сдобил с тях?
Вратата щракна и се отвори.
— Има ли значение от кое ниво са? А що се отнася до това как съм се сдобил с тях: по-рано Морисън ти даде отговора. Аз наистина съм крадец. Забележителен крадец.
Той влезе вътре и запали светлините. Отместването на шалтера отекна в залата.
Другите двама се спогледаха и го последваха.
Те пристъпиха в помещение с голи тухлени стени, но мебелирано с вкус, оборудвано с кухненски уреди и принадлежности и лавици с книги. В една от стените личеше дълъг коридор с дървен под и няколко врати по протежението му. В края на този проход се виждаше част от друго помещение, вероятно работилница.