— Бъди практична, Кей. Това е огромно бедствие, няма спор. Само че не можем да подобрим нещата чрез влошаването им. Стотици млади мъже и жени погинаха. Те направиха опит да защитят страната си, но изгубиха. За момента. Няма да помогне никому да разкриваме това.
Кей Монахън се отпусна в едно от креслата.
— Трябва да се свържем с президента.
— Нищо подобно.
— По дяволите, той ще забележи, че насред Детройт са изникнали празнини. Батальон от 82-ра въздушна дивизия току-що се издигна сред небето.
— Ще накараме метеоролозите да измислят нещо. Климатични промени. Необичайни вихрушки. Нещо. Та нали Детройт е точно край Езерата.
— Или поне достатъчно близо до тях.
Жената поклати глава:
— И очаквате хората да повярват, че седемдесет тона военни машини са били грабнати от някаква си буря?
Няколко мига всички мълчаха.
— Очевидно е, че ще трябва да поработим над версията, но това е насоката.
Тя въздъхна:
— БКТ уби Бил Макалън. Нима ще оставим лакеите им да си правят каквото си искат безнаказано? След колко време те ще се заемат с нас?
Представителят на ЦРУ отпусна ръка върху рамото ѝ.
— Те няма да го сторят, Кей. Не мисли за това. Да се опитаме да се оправим с последиците. Да спечелим време.
В продължение на следващия половин час тя се чувстваше вцепенена — през този период генералите и директорите на разузнаването се опитваха да разпределят на допустими парчета задачата по потулването на проблема. На Монахън всичко това ѝ звучеше нелепо — нещо, на което обществеността нямаше да повярва. Но пък тя бе видяла истината и все още се затрудняваше да повярва. И тя не спираше да си мисли, че трябва да съществува някакъв подход, за който тя още не се е досетила. Някаква стратегия, чрез която да надвие БКТ.
Тогава се разнесе далечен трясък. Чашите с вода върху масата трепнаха, макар да се намираха дълбоко под земята.
Всички наскачаха от местата си и се вторачиха в тавана.
— Какво, по дяволите, беше това?
— Хедрик е решил да се разправи с нас. Щом той може да контролира гравитацията… Нищо не му пречи да ни изтръгне направо от земята!
Монахън се огледа. Паникьосани. Всички те се бяха паникьосали.
— Дори един правителствен бункер вече не е безопасен! Трябва да излезем и да се разделим. Иначе най-важните за страната агенции ще останат без ръководство.
В този момент Монахън следваше развоя на събитията без никакъв интерес. Тя бе качена в електрическа кола заедно с двама генерали и група охранители. Всички пазачи носеха биологични защитни костюми. Явно някой бе грабнал погрешната папка. А може би не съществуваше сценарий, в който тези бункери политаха към небето.
Колата спря отвъд входа на тунела. Тук унесът на Монахън ѝ беше от полза: тя не се вцепени веднага. Генералите около нея се бяха хванали за главите, но тя крачеше спокойно, загледана в останките от танкове и коли, врязали се в хълмовете около тях, заедно с останките от стотици военни — замръзнали и потрошени трупове.
Тя осъзна, че целият батальон е бил захвърлен тук от боговете на технологиите. Богове, които те бяха разгневили.
Глава 26
План за действие
Джон Грейди се събуди в удобна модернистична спалня с висок таван. Стените не се допираха до него, те представляваха по-скоро прегради. По тази причина ученият можеше да чуе мълвенето на телевизор. И тракането на съдове.
Следващото нещо, което той забеляза, беше заспалата в едно от креслата Алекса, оставила позитронния пистолет в скута си. Очевидно тя бе влязла в някой момент през нощта, може би за да го пази?
Грейди се обърна в леглото си и се загледа в нея. Богиня Афродита не можеше да се сравнява с нея.
Без да отваря очи, тя каза:
— Започваш да ме плашиш, Джон.
Той побърза да отмести поглед. Алекса отвори очи.
— Виждам, че още бдиш.
Тя се надигна.
— Аз не спя много. Винаги е било така. Чух вратата ти да се отваря през нощта, затова минах да те нагледам. Открих вратата отворена — ти спеше. Нямам пълно доверие на Котън. Не е изключено той да ни предаде, за да спаси собствената си кожа.
Грейди присви очи и повдигна ръка към врата си.
Устройството беше изчезнало. Ученият рязко издърпа завивките и започна да търси сред тях.
— Какво има? Какво търсиш?
Той се наведе да погледне под леглото, скочи и преобърна матрака. След миг Грейди се изправи отново, стиснал сребърната верижка, на която бе държал устройството. Брънките ѝ бяха прерязани чисто, закопчалката все още оставаше затворена.
— Котън…
Ученият изхвърча навън.
Алекса не изоставаше.
— Какво има?
— Записът от затвора е изчезнал. Всичко беше записано на него! — Той се огледа към двата края на коридора. Звуците идваха от работилницата, а не от кухнята, затова Грейди се затича натам.