Грейди забеляза, че неколцина от маскираните мълчаливо прикачат жици към двесталитрови варели, разположени по пода. Това им придаваше вид на огромни батерии.
— Какво правите? Какво е това?
Самонареклият се Котън изникна в полезрението на Грейди и коленичи пред него.
— Тридесетпроцентов амониев нитрат, примесен с бензин. — Виждайки неразбиращия поглед на Грейди, той додаде: — Това е бомба, Джон Грейди, достатъчно мощна, за да унищожи цялата сграда. Да изпрати адската ти машина там, където ѝ е мястото. Заедно с хората, които са я построили.
Отговори му гласът на Алкот:
— Хора като вас непрекъснато ни завличат обратно към тъмните векове.
Излизаше, че той все пак е буден.
Котън се обърна към него:
— Тъмните векове са това, към което вие не спирате да ни тласкате, доктор Алкот. Технологията няма да донесе отговора на човечеството — само съжаления от напразните ни опити да се преструваме на богове. Опитите да превърнем в Ад Неговата земя. Земята, която Той ни е завещал.
— А какво представлява онова, което правите вие? Да решавате кой да живее и кой да умре? Убийството не е ли грях?
— Не и когато е извършено в защита на Неговото творение. — Котън погледна към мнимите работници, които подготвяха експлозивите. Те му кимнаха, очевидно готови.
Ричард Котън се обърна, усмихна се и драсна клечка кибрит о една тръба. Клечката припламна. Той я доближи до върха на фитила, за да прелее пламъка ѝ.
— Ти ще ги отвееш, и вятърът ще ги отнесе, и вихрушката ще ги разпръсне; а ти ще се зарадваш в Господа. — Той погледна към вързаните. — Съдът ви настъпи. Телата ви ще се върнат в земята. От вас зависи дали и душите ви ще бъдат осъдени на вечни мъки. Използвайте оставащото ви време, за да определите това.
Котън се приближи към голямата старомодна видеокамера, която понастоящем бе разположена върху статив. Червеният индикатор, оказващ запис, продължаваше да блести. По антените личеше, че лудитите не само записват, а и излъчват екзекуцията.
Цялата им екипировка изглеждаше остаряла. Сякаш ставаше дума за група радикални амиши, избрали осемдесетте години на двадесети век за максималното допустимо равнище на технологията. Нелепо.
Котън изкрещя към камерата:
— Ето, денят Господен иде, лют и с ярост и гняв пламенен, за да направи земята пуста; и ще изтреби от нея грешните ѝ! Защото огън се накладе в гнева Ми, и ще пламне дори до най-дълбокия ад! Туй е възмездието Му насрещу онези, които поругават творението!
Следовниците му бързо се оттеглиха. Котън хвърли един последен поглед към прага и сви рамене почти със съжаление, преди да се отдръпне на свой ред.
За момент Грейди остана объркан от този му жест, но видът на пламтящия фитил бързо върна мислите му към най-належащото. Той отново започна да се мята. Напразно, въжето само се впиваше по-остро в китките му.
Марано тихо ридаеше край него.
— Не. Не…
— Няма смисъл, Джон — обади се умореният глас на Алкот.
Грейди отново погледна към пълзящия пламък и осъзна колко е къс фитилът. От него оставаха не повече от тридесет сантиметра, освен ако част от него не оставаше вън от полезрението му.
— Бърт? Можеш ли да си освободиш ръцете?
Алкот тъжно поклати глава.
— Съжалявам, че няма да можеш да отпразнуваш успеха си.
— Ще се измъкнем. Дръж се. — И Грейди се провикна: — Някой може ли да си измъкне ръката?
Стреснатият глас на Лум долетя от другата страна.
— Аз не мога, Джон.
— Аз също.
— Небеса! Никой ли няма джобно ножче или нещо подобно? Или телефон?
Гласът на Джонсън долетя от другата страна:
— Взели са всичко…
Няколко мига затворниците замълчаха, заслушани в съсъка на фитила.
Алкот се изсмя горчиво.
— Обаче ние наистина успяхме, нали, Джон? Надникнахме зад завесата на вселената.
— Да. Успяхме. — Грейди кимна и продължи да се оглежда за нещо, което да улесни бягството им.
— Сигурно щяхме да спечелим Нобеловата награда. А сега някой друг ще направи това откритие… — Алкот отново погледна към Грейди. — Поне знаем, че ние бяхме първите.
Грейди кимна. Пълзящият по фитила пламък доближаваше върха на един от варелите. Ако наистина нямаше още жица, до експлозията оставаха само секунди.
— Джон.
— Да, Бърт?
— Сбогом.
— Сбогом, Бърт.
Пламъкът изчезна във варела. Бяла светлина обгърна Грейди.
Това беше последното нещо, което усети.
Глава 3
Постмортем
Джон Грейди осъзна, че седи насред модерно преддверие, отвъд което личаха постройките на непознат град. Откриващата се от прозореца гледка бе внушителна. Небостъргачи, издигащи се сред крайбрежна равнина. Денят бе прекрасен.