— Не мога да гледам — прошепна ѝ Котън.
— Защо се боиш толкова, маловерецо?
— Забравяш кой бях доскоро.
Грейди бавно си пое дъх и измени посоката на падането си. Този път той постепенно увеличи гравитацията с левия си крак, като се придвижваше напред постепенно. Той започна да се плъзга над пода. Някои от отломките го последваха, стържещи по бетонната повърхност.
— Браво, не ти стигаше, че събори неща, а трябва и да ги разхвърляш из убежището ми.
Грейди се съсредоточи върху целта си. Той бе достигнал скорост от осем километра в час, която поддържаше.
— Вече разбирам. В затворено пространство трябва да внасяш съвсем леки изменения.
Алекса кимна.
— Точно така. Справяш се отлично.
— И трябва да внимаваш до какво се приближаваш, в противен случай бързо събираш свои спътници.
След няколко мига Грейди отпусна регулатора. Този път той се спусна съвсем ниско до пода, като почти се допря до него. След момент ученият спря почти на три метра от прага. Там той превключи до половин гравитация, като посоката за долу съвпадаше с обичайната. Накрая физикът застопори тези настройки, обърна се към другите двама и разпери ръце.
— Какво ще кажете?
— Много добре — одобри Алекса. — Мисля, че е време да повишим трудността.
Грейди повдигна вежди.
— А именно?
Котън отговори наместо нея:
— Време е пиленцето да напусне гнездото.
Грейди стоеше върху плоския сребрист покрив на сградата. Многоетажният боядисан знак се издигаше зад него. Беше около два през нощта. Светлините на Чикаго се виждаха в далечината, но улиците на десет етажа под него бяха притихнали.
Алекса стоеше до него в прилепналия си тактически костюм. Нейният гравис бе интегриран в нанотъканта; неговият изглеждаше тромав в сравнение. Беше задушна лятна нощ, но Грейди бе облечен с оглед на ветровито време, екипиран с чифт предпазни очила, връчени му от Котън.
Жената се приближи до ръба на покрива и погледна надолу.
— Няма да се приближаваме прекалено до земята. Няма смисъл да привличаме излишно внимание. — Тя се обърна. — А и колкото по-високо се намираш, толкова повече време имаш да коригираш евентуални грешки.
Грейди кимна. Той започваше да се чувства изнервен.
— Ще се справиш. Аз ще бъда до теб. — Алекса изрече тези думи в микрофона си. Гласът ѝ прозвуча досами ухото му. — Наистина. Ще се справиш.
Тя се отдалечи на десетина метра от него.
— Помни, ако се приближим един до друг, гравитационните ни полета ще влязат във взаимодействие. Ти си физик, така че можеш да прецениш влиянието по-добре от мен. Не го забравяй.
— Няма. Да започваме.
Алекса повдигна ръка.
— Равновесие.
Грейди направи проверка.
— На линия.
— Включи захранването.
Той задейства притока на енергия.
— Включено. — В следващия момент Грейди се поклащаше във въздуха.
— За начало се оттласни от покрива. Няма смисъл и гредите да попадат в гравитационния ти кладенец.
Грейди присви крака и отскочи. Нервен смях придружи издигането му на три метра над покрива, които бързо се превърнаха в десетина и продължиха да нарастват. Все повече и повече пресечки от града се разгръщаха през него.
— Толкова е красиво!
Алекса, издигаща се едновременно с него, повдигна пръст до устните си.
— Изчакай да се издигнем, преди да говориш. Във въздуха гласовете се разнасят надалеч. — И тя посочи нагоре. — Четвърт гравитация, право нагоре. Среща на височина триста метра.
С тези думи тя започна да пада нагоре, ускорявайки.
Грейди кимна и задейства регулатора, с което на свой ред започна да пада нагоре. Това му предостави възможност да види още по-голяма част от града. За момент той бе споходен от инстинктивен страх, успокоен от убеждението на сетивата, че „долу“ се намира над главата му, а не под краката. В действителност разглеждането на града приличаше на взиране в небето. Той отново се засмя. А гледката „над“ него продължаваше да се разгръща.
— Джон!
Грейди отмести поглед и видя, че е започнал да надминава Алекса. Той побърза да възстанови равновесие; тя се издигна да го настигне. В момента двамата се намираха на около триста и тридесет метра над улиците на касапския квартал. Обграждащият ги пейзаж спираше дъха.
— Това се казва полет.
— Оглеждай се за хеликоптери. Ако бъдеш засечен, полети бързо — в каквато и да е посока, само не обратно към убежището. Един стандартен хеликоптер притежава максимална скорост от двеста и четиридесет километра в час, което надвишава равновесната скорост. Подвеждащите маневри са единственият ти шанс. Ще откриеш, че грависът е способен да променя посоките много по-повратливо от обичайните летателни машини.