— Как беше?
Алекса дойде още по-близо — досами границата, отвъд която гравитационните им полета щяха да влязат във взаимодействие.
— Добре. А какво ще кажеш за малко маневриране с висока скорост?
— Нямам желание да троша прозорците на някой небостъргач.
— Ще се отправим натам. — Тя посочи към водата, където дълги каменни ивици ограждаха пристанище. Над този участък премигваше светлината на фар. — Край кея, до пристанището. Среща при морския фар. Тръгвай!
Тя направи салто във въздуха и се понесе с пълна скорост, падайки към брега на езерото на около километър и половина от тях.
Грейди бързо се увлече в преследване. Той вече се ориентираше в насочването на посоката и промяната на скоростта. На практика това представляваше проява на законите за движение, които той бе изучавал в продължение на години. Той почти можеше да различи очертанията на кривите, които описваше във въздуха, следствие от промяната на съответните променливи. Практическо доказателство за необичайните му възприятия.
Ученият разсичаше нощния въздух със сто и шестдесет километра в час, над покривите на по-ниските небостъргачи. Когато и последните постройки останаха след него, Грейди промени посоката на падането си и си избра въображаема точка близо на километър от брега. Той се спусна на сто и петдесет метра и безшумно се понесе над тъмните води.
При доближаването си до проблясващия фар в края на дълъг каменен кей той намали скоростта и се отпусна само на метри от водата. При самия фар Грейди спря и се издигна към върха му. Там го чакаше Алекса, очевидно обгърната от нормална гравитация.
Тя се усмихна.
— Бързо се учиш.
Грейди остана да виси на три метра над нея, като застинал във въздуха балон.
— Точно както си го представях. И изглеждаше толкова обичайно.
— Не привиквай прекалено, за да не изпитваш затруднения, когато свалиш колана. — Тя замълча за момент. — Все още ни предстои да експериментираме с взаимодействащи си гравитационни полета. Ще бъде по-безопасно, ако се издигнем високо.
— Колко високо? — Грейди изви врат към небето.
— Как ти се струва досами облачната покривка? Ще се срещнем там.
Още по време на кимването си Грейди вече пропадаше към небето. Вертикалният му полет бе съпроводен от лудешки смях.
Той отново се обърна към града. От тази перспектива гледката действително спираше дъха. Никой от външните асансьори на небостъргачите не можеше да предложи съперничещо изживяване. Едва след километър и двеста метра Грейди започна да се доближава до първите облаци. Там той възстанови равновесието и бавно спря. Мъглата над главата му бе гъста и започваше от ясно очертана граница. Тук определено бе много по-хладно, достатъчно хладно за роса.
Явно Алекса го бе последвала веднага, защото в следващия миг тя вече се изравняваше с височината му и спираше на не повече от три метра. Покривът, оформен от облаците над главите им, бе непрогледен, но не и непрекъснат: срещаха се празнини, отвъд които личаха звездите. Миризмата на влага се усещаше особено остро. Под тях припламваха светлините на нощен Чикаго.
— Да започваме, Джон. За начало ще започнем да се приближаваме; бавно, една десета гравитация. Искам да ме хванеш за ръката, докато се разминаваме.
— Сякаш сме в Космоса.
— Точно така. Заради гравитационните ни полета ще изглежда, че притежаваме много по-голяма маса. Проявата ще бъде като срещата на разминаващи се звезди — взаимно ще изменим траекториите си.
— Кажи, когато си готова.
Тя кимна.
— Започваме.
Двамата започнаха да падат един към друг. Последвалата промяна в траекториите бе странно усещане, но въпреки това то не изненада Грейди. Случващото се сега също бе проява на познатите му физични закони.
— Да опитаме отново — извика той. — Този път под малко по-остър ъгъл. Съвсем малко.
— Промени ъгъла си на падане.
— Готово. Хайде пак. — Той се загледа право пред себе си; двамата отново се отправиха един срещу друг. Проявата бе осезаема точно в очаквания момент. Грейди започна да пада към нея, а тя се понесе към него. Тогава двамата се разминаха, докосвайки протегнати ръце.
И тогава двамата започнаха да се въртят един около друг, без никаква намеса от тяхна страна. Бяха се превърнали в бинарна система.
При всяко завъртане те се приближаваха по-близо и започваха да се въртят по-бързо.
— Така ще ни се завие свят — подсмихна се Алекса.
Той кимна, вперил поглед в лицето ѝ.
— Още колко обиколки, преди да се срещнем?
— Не зная. — Тя раздвижи глава.
— Аз предвиждам, че ще бъдат шест.
— Шест?
Грейди кимна.