— Какво, по дяволите, е това? — навъси се Алекса.
— Вие така и не попитахте за начина, по който Бюрото ме залови при опита ми да проникна. Трябва да кажа, че тази ви незаинтригуваност ме нарани.
— Аз прецених, че си сторил нещо глупаво.
— Колко забавно. Не. Може би нямаше да ме заловят, ако бях знаел, че по време на високите степени на тревога те изпълват тесните пространства с невротоксини. Съприкосновението с тези вещества предизвиква остра паника и те принуждава да побегнеш обратно в търсене на открито пространство, каквото и да е то. Те са изключително активни и проникват през всички полупропускливи мембрани — дробове, кожа, очи.
— За първи път чувам за това.
— Явно не си пълзяла из шахтите по време на тревога?
Тя го гледаше мълчаливо.
— Над това работех по-рано — продължи Котън.
Алекса продължаваше да се взира насреща му.
— Хубаво тогава. — Той постави ампулите върху масата и нави ръкава си. — Избери някоя и аз лично ще се инжектирам. Двамата ще бъдете покрити с невротоксин при завръщането си, така че и бездруго и тримата трябва да се ваксинираме. Не бих искал да бъда обхванат от пристъп на клаустрофобия, особено когато се намирам на десетия етаж.
Алекса въздъхна.
Грейди избра средната ампула.
Жената грабна автоинжектора от Котън, изтръгна ампулата от ръцете на Грейди и я зареди.
— Бога ми, не го прави ядосана — обяви домакинът.
Тя притисна устройството до ръката му. Последва тихо съскане.
— Ох. — Котън повдигна ръце и започна да се преструва на задушен, преди да се изправи. — Доволна ли си? — Той си взе устройството обратно. — Кой е следващият?
Грейди си избра една от оставащите ампули и протегна ръка.
— Защо не ни каза по-рано за това?
Котън зареди новата ампула.
— Защото по-рано не бях сигурен, че тя ще участва. И ако тя ме принудеше да дойда, щях незабелязано да се ваксинирам и впоследствие да избягам сам.
Алекса изсумтя.
— Ти си жалък, Котън.
— Мъдрият страхливец струва повече от храбрия глупак. — Той ваксинира Грейди и повтори процедурата и с Алекса, макар и под изпепеляващ поглед. — Казах ти, че ще споделя всичко. Просто не съм уточнявал кога.
И тримата се спогледаха.
Отново Котън беше този, който наруши мълчанието — като плесна с ръце.
— Желая ви късмет. Ще поддържаме к-връзка.
Грейди, екипиран с грависа и с шлема, който Алекса му бе дала, стоеше на ръба на покрива. Самата тя се намираше на девет метра от него — и най-вероятно за последен път. Отново минаваше полунощ. Силуетите на небостъргачите му напомниха за полета им от миналата нощ. Той се обърна към нея и се усмихна слабо.
Алекса все още не си беше сложила шлема. Сега тя се приближи към Грейди.
— Почакай.
Ученият повдигна визьора си.
— Какво има? Наред ли е всичко?
Алекса спря пред него.
— Никога не съм познавала някого извън организацията. Сега осъзнавам това. Бъди внимателен, Джон. — Тя стисна ремъците му и се приведе да го целуне по бузата.
Грейди се усмихна леко и се приведе да целуне устните ѝ. След няколко мига той я погледна в очите.
— Кожата ти е топла.
Тя кимна с леко изненадан вид. И си пое дъх, преди да си сложи шлема и да се върне обратно на позицията си.
— Ти също бъди внимателна.
— Чакай сигнала ми.
— Разбира се.
Тя изгуби тежестта си, оттласна се от покрива и в следващия миг пропадна в звездното небе като в кладенец.
Грейди остана загледан след нея. И осъзна колко силно желае да оцелее следващите двадесет и четири часа.
Алекса бе вложила маршрута на Грейди в навигационната система на шлема. Последният прожектираше необходимата карта върху визьора. Системата съдържаше две цели — същинския пункт и мястото, където ученият трябваше да очаква сигнала.
Той се издигна почти на шестстотин метра над сградата на Котън, преди да се понесе на север, през града и над осветеното от луната езеро. Нощта беше ясна; макар че бе мрачно, Грейди се чувстваше невероятно оголен и уязвим. В далечината премигваха навигационни светлини, но ученият не се притесняваше от сблъсъци: той бе придобил достатъчен опит в маневрирането — стига да си отваряше очите, нямаше да се затрудни в отбягването на въздушния трафик.
С шлема той можеше спокойно да увеличи скоростта на падането си до равновесна — приблизително сто и деветдесет километра в час. Според картата това означаваше, че ще са му нужни близо два часа, за да достигне целта си — малък остров в северните покрайнини на Мичиганското езеро. В действителност Грейди трябваше да се отправи натам едва след сигнала на Алекса, но позицията, на която той трябваше да изчаква, се намираше само на няколко километра от островчето.