— Но защо му е да напада дребни технологични фирми на всеки няколко години? Какво постига с това?
— Вероятно е достатъчно умен да разбере, че ако се прицели прекалено нависоко или стане прекалено активен, по петите му ще бъдат изпратени сериозни сили.
Фауъл се замисли над това.
Дейвис се загледа във все още димящия кратер, който имаше диаметър шест метра и дълбочина близо два.
— Минаха две години и половина от последната му проява. А пък преди нея имаше две години затишие. Кой притежава подобно търпение, Томас? Кой може да поддържа подобна тайнственост сред група анархисти за толкова дълго време?
Фауъл прибра таблета си.
— Има нещо, което трябва да ти кажа, Денис. И ще искам от теб да ме изслушаш.
Тя едва сдържа трепването си.
— Мислех, че вече сме се разбрали за назначението…
— Не, не става дума за това… Вече от седем години преследвам Котън. Сега, след поредния взрив, когато медиите са гръмнали, от Вашингтон ще ти дадат допълнителни човешки ресурси. Също както сториха с мен.
— Няма да им позволя да забравят усилията, които си положил, Томас.
— Пак не ме разбра. Искам да изтъкна, че след около година този екип ще бъде окастрен отново.
— В такъв случай ще трябва да заловим Котън преди това.
— Просто те предупреждавам, че Котън не прилича на никой от нарцистичните социопати, за които съм чувал. В един момент трябва да се запитаме дали той още съвпада с поведенческия профил, който сме му изготвили.
— Бихме могли да поискаме нов анализ.
— Никога не съм виждал човек, склонен да изчезне за толкова дълго, почти да бъде забравен, и в един момент да удари на съвсем друго място. И винаги с безлични маскирани следовници. Тук има нещо, което пропускаме. От години разполагаме с информатори сред противниците на технологичния напредък — и нищо. Сякаш Ричард Котън престава да съществува, когато не напада.
Тя спря и се обърна към него:
— Каквото и да става, едно нещо не бива да се променя. Трябва и занапред да ми казваш онова, което наистина мислиш.
Той кимна.
Дейвис се отправи обратно към струпаните коли, от които се приближаваха Дуайт и член на екипа за бързо реагиране. През рамо тя додаде:
— Не щади допълнителните агенти, когато ги получим, Томас. Пусни ги по всички дири. И ако Котън действително престава да съществува между атентатите, явно ще трябва да го призовем.
Глава 5
Оригинал
— Не трябва ли да го пренастроиш преди транспортиране?
Рус мъж, напълно сходен с другия, с изключение на бялата лабораторна манта, раздразнено повдигна очи от проектирания си дисплей.
— Прощавай, нима ти притежаваш медицинска квалификация?
— Просто казвам, че ако зададеш по-дълго време за заминаване, ще имам време да отдъхна малко.
— Ти винаги „просто казваш“ нещо, логореино.
— Толкова време бях далеч от цивилизацията…
Дрънчене.
— Не бъди такъв сухар, човече — продължи униформеният. — Дай ни няколко часа, преди да ни изпратят обратно.
Грейди ги наблюдаваше от наклонения плот на метална маса. Той все още се чувстваше като безтелесна глава — неспособен да усети нищо под шията си. И това усещане го изпълваше с паника. Той се взираше в светлините, опитваше се да се успокои — особено защото звукът от собственото дишане, което не можеше да усети, само допринасяше към паниката му.
— Господин Грейди, бъдете така добър да спрете с учестеното дишане.
— Просто го натъпчи с РР-3 и го остави да си почине малко.
— Престани да ми казваш как да си върша работата.
— Хайде де, направи ми услуга. На теб няма да ти струва нищо. Трябват ми само няколко часа.
— Нямам никакво намерение да подправям официални документи, та да можеш ти да преспиш с някоя.
— Гъзолизец.
Още двама клонинги изникнаха в полезрението на Грейди. Те не бяха красиви, но изглеждаха като родени водачи. Двамата новодошли носеха сиви стражеви униформи с гръцки букви на раменете — Делта-Алфа и Тета-Тав — като представители на студентски братства.
Двамата новодошли се втренчиха в Грейди.
Техникът с бялата манта се оплака:
— Разкарайте се от лабораторията ми, мътните ви взели. Всички.
— Дай ни няколко часа, Зета. Не съм бил в истинския свят от година и половина.
— Това не зависи от мен.
Сопнатият глас на по-възрастен мъж неочаквано прогърмя:
— Вие тримата, махайте се!
Последните двама се изпариха веднага. Но спорилият по-рано остана, загледан в някого, който за няколко мига остана извън видимостта на Грейди. След секунди ученият можеше да види приближаването на най-възрастния Морисън. Онзи от кабинета на Хедрик.