По тази причина онези, които не го познаваха, го смятаха за луд. Едно от малкото места, където той се чувстваше добре, бе природата. Екскурзиите в планината и наблюдаването на звездите го успокояваха повече от каквато и да било терапия. Всичко това удивляваше сетивата му. И родителите му решиха да му подарят този мир. Те продадоха семейния си дом, закупиха каравана и се впуснаха да обхождат националните и щатските паркове. Като същевременно сами се заеха с обучението му.
Тези години оставиха щастливи спомени. Посещения в „Грейт Смоуки Маунтинс“, „Йелоустоун“, „Йосемити“, „Глейсър“ и прочие паркове, сред дивата природа. Всяко следващо посетено място усилваше обичта му към света. Нищо не можеше да се сравни със звездите край река Туолъми. С разходките по Китайската стена в Монтана или сред канадските планини. Нощем той окачваше храна за мечките заедно с баща си и се взираше в звездите и в притъмнелите гори. А обграждащият го покой се бе просмуквал в него. Величието на физичните закони, направляващи заобикалящия го Космос, бе изглеждало тъй успокояващо. Техните последователности го заобикаляха отвсякъде.
Именно сред тази дива пустош Грейди бе започнал да оформя разбирането си за вселената и нейната структура. На тринадесет той вече усилено четеше материали по астрофизика — които му позволиха да общува с брилянтни умове като Хайзенберг, Шрьодингер, Файнман, Айнщайн, Максуел и особено Фарадей. За пръв път Грейди бе усетил връзка с други умове. Фактът, че Фарадей е имал малко образование, а е успял да открие магнитното поле с помощта на интуитивните си проучвания, му бе послужил за вдъхновение.
И когато той бе наближил възрастта да влезе в университет, родителите му отново бяха се нанесли и бяха се върнали към преподаването. Макар средствата им да бяха намалели, те бяха окуражили сина си да следва.
Макар и без забележителна диплома и скромни способности за отборна работа, Грейди бе приет в Олбънския университет да следва физика. Но там той бързо се бе отегчил от началните курсове, преподавани не от професори, а от припрени асистенти. Нетърпението му бе подронило общуването му — както винаги.
По време на отписването си от университета той вече бе подел дълга, самоинициативна и едностранна кампания, насочена към Бъртранд Алкот, ръководител на катедра „Физика“ в Колумбийския университет. Неговата работа върху кинематиката — изучаването на движението — бе заинтригувала Грейди. Последният не бе спирал да засипва с електронни писма Алкот, включващи смайващо амбициозни твърдения, неизменно подкрепени с математически доказателства — макар че впоследствие въпросните доказателства се бяха оказали неправилни.
И един ден той бе получил отговор.
Година и половина след първото изпратено писмо, започналият да работи като учител по математика Грейди бе получил отговор, внасящ малка поправка в едно от уравненията му. Впоследствие се бе оказало, че тази поправка е по-елегантно решение, предоставило му нови идеи.
Тъй двамата бяха продължили кореспонденцията си, общувайки предимно на езика на числата: партия шах, в която за фигури служеха стихиите.
Повей на вятъра прекъсна размислите му. Миризмата на морето го отведе обратно в настоящето. Този дребен остров бе негов затвор.
Парковете в северноамериканските територии пак се бяха намирали прекалено близо до осветените места. Тук Грейди можеше да наблюдава нощното небе без никакъв намесващ се блясък. В този недокоснат свят дори сателитите личаха — точици отразена светлина, прекосяващи небосвода. В началото той ги бе сметнал за преминаващи самолети и си бе позволил да се надява. Надежда, угаснала с осъзнаването на истинската им същина.
Дните и седмиците бяха продължили да се нижат без никакви кораби и самолети да се появят на хоризонта. Този остров се намираше далеч от морските и въздушните транспортни пътища.
По звездите над главата си Грейди бе опитвал да изчисли местоположението си. По принцип той бе открил Полярната звезда, за да я използва да прецени географската си ширина — позицията на ръката му над хоризонта би съответствала на собствената му ширина в Северното полукълбо. Но тази звезда не се виждаше, наместо нея тук личеше Южният кръст. Това го поставяше някъде в Южното полукълбо и правеше положението му по-трудно за определяне. Изчисляването на ширината ставаше чрез проследяването на горните и долните звезди на Южния кръст при прекосяването им на меридиана — или нещо подобно. Той не можеше да си спомни точната процедура. А тъй като никога не бе напускал Северна Америка, никога не бе му се налагало да прави подобни измерения.