Ами географската дължина? За определянето ѝ той би трябвало да разполага с информация за първоначалната си точка, продължителността на пътуването и скоростта, с която то е било извършено. Но той бе доведен тук в изкуственото безсъзнание, което онези от БКТ очевидно толкова много обичаха. Той просто се бе събудил в каменната си колиба на ръба на скала над океана.
Градина, ниски каменни стени и виеща се пътека изчерпваха новия му свят. Още в самото начало той бе обходил цялата суша, дирейки път до водата. Но никъде сред широкия два километра остров не бе открил подобно място. Тук дори нямаше дървета, само дребни храсталаци и треви. За гориво в малката му камина служеше торф, който мистериозно се оказваше подновен след всяка негова сутрешна разходка. Същото се отнасяше и за храната, водата, млякото и виното. Той бе направил опит да издебне снабдителите — напразен. Те се оказваха пъргави като джуджета. А и нищо чудно действително да бяха джуджета. Несъмнено митичните създания бяха нещо напълно постижимо за БКТ.
Грейди се загледа към бледия полумесец, видим дори и сега, в небето на пладне. Дори неговата бледна светлина бе остра тук, като всичко останало. Единствената отлика бяха редките отломки от модерния свят, озоваващи се сред скалите долу — пластмасови бидони, товарни палети, а веднъж и рекламен билборд с някакви френски надписи. Ученият бе открил бинокъл, с чиято помощ бе започнал да оглежда хоризонта с надеждата да открие някой кораб и да даде сигнал, за да напусне своята Елба. Но похитителите му най-вероятно бяха оставили бинокъла именно за да му покажат колко е безнадеждно да се надява на спасение.
Грейди намести вълненото си яке. То бе изработено от груба тъкан, с дървени копчета. Ботушите му бяха от мека кожа и стигаха до прасците. Ризата и панталоните бяха платнени. С тези си дрехи той приличаше на някакъв заселник, който преживява с мъка. През последните няколко месеца дългата му коса и брадата бяха станали още по-дълги.
Иронично.
Високотехнологична деспотична организация го бе прокудила не само от обществото, а и от напредъка му. И от цялото общуване. За да не би умът му да „отрови“ света.
Мразовитият вятър се усили, затова Грейди се отправи обратно към колибата и примамливия дим. Той внимателно подбираше пътя си сред скалистата пътека, заслушан в писъците на чайките. Неведнъж той бе обмислял да скочи от скалите, но не бе превърнал тези си мисли в действие, макар да оставаше самотен и потиснат. Защото той още не беше изгубил надежда. Още не. А и в определени отношения самотата бе негова спътничка от детинство, с която той можеше да се оправя.
Не след дълго ученият вече отваряше масивната дъсчена врата и пристъпваше сред топлината. Колибата имаше само една стая, но пак оставаше достатъчно широка, за да побере печка, кухненска маса, бюро, голямо легло с пухен матрак и тоалетна, чийто канал се губеше сред скалите. Това съществуване включваше само най-необходимото, но изминалите месеци бяха довели до промяна у Грейди, която не му позволяваше да бъде претенциозен; връхлетелите го проблеми му се струваха някак далечни. Отвличането, осъзнаването, че БКТ укрива висши технологии и че собствените му проучвания над гравитацията — творбата на живота му — е била открадната от тях: всичко това се бе превърнало за него в проблем, който щеше да го споходи едва след напускането на острова. Междувременно той се стараеше да поддържа ума си зает с по-положителни мисли. Като изготвянето на план за бягство.
До този момент възгледите не изглеждаха добри. Дори и ако той успееше да си изработи сал от материалите в колибата си, как щеше да го спусне до водата? А дори и да успееше да достигне до нея, хора с подобни технологии най-вероятно щяха да засекат опита му веднага. Сред открито море скривалища нямаше: несъмнено цялата му повърхност бе покрита от сензорни вълни.
Така той прекарваше дните си в мислене. И все по-често не само за бягство.
Свали якето си и го окачи на пирон край вратата. Подир това той се приближи до бюрото и подреди листовете си. Похитителите бяха му предоставили много хартия и химикалки, но само една книга — малък подвързан с кожа том, чието заглавие бе гравирано със златни букви върху гърба на книгата: Omnia. При първото разгръщане веленовите страници се бяха оказали празни — с изключение на една, върху която бяха отпечатани думите „Попитай ме каквото и да е“. Той бе изрекъл първото, дошло му наум:
— Как да се махна от този остров?
Неочаквано страниците се бяха изпълнили с текст и изображения, отнасящи се до собствените му проучвания, включително съдържание на първата страница и библиография в края. Бяха присъствали и хипертекстови връзки, които реагираха на допир и изпълваха страниците с нова информация. Все по-бързо той бе разгръщал хилядите страници лабораторни бележки, диаграми, таблици и тестови резултати от годините работа — всичко, което двамата с Бърт бяха писали. Дори изписаните на ръка лепящи се бележки по някакъв начин бяха сканирани и присъстваха като образи върху страниците. Бяха присъствали снимки, показващи построяването на гравитационното огледало, а също и прочетените от Грейди книги по кинематика, линейни изчисления — всичко, което той бе чел за квантовата механика. И бе безкрайна.