Грейди се отправи към кухненската маса, за да провери какво са му донесли джуджетата — хранителните припаси винаги изникваха върху нея, увити във восъчна хартия и стегнати в канап. При последователния преглед обонянието му показа бяла риба, пакет осолено свинско, зеленчуци, масло. Пресен хляб — не френски или италиански, а големи тъмни самуни, които изкарваха по няколко дни. Мляко. Вода. Още една кана червено трапезно вино. Той винаги устояваше на напрежението да изпразни виното наведнъж; наместо това си позволяваше само по една чаша. Съществуваха предостатъчно причини Грейди да иска да удави мъката си, но той не искаше да доставя удоволствие на наблюдателите си, като издава безнадеждността си.
В продължение на цяла седмица след пристигането си той бе търсил камери и микрофони, размествайки цялата мебелировка. Не бе открил нищо, но предвид технологиите, с които Бюрото разполагаше, липсата на традиционни „бръмбари“ не значеше нищо.
Седмиците протичаха по един и същи начин. Нови припаси пристигаха в негово отсъствие. При всеки опит да бъдат издебнати снабдителите не се появяваха и Грейди си оставаше гладен. На няколко пъти той бе претърсвал за тайни врати, но и това му дирене не бе срещнало успех, така че той бе престанал да се притеснява за това. Очевидно онези от Бюрото оставаха непреклонни в решението си да го лишат от компания. Затова ученият излизаше да се разхожда всяка сутрин, а в деня на храната (както го бе назовал) при завръщането го чакаха пресни припаси.
Направи си импровизиран календар: ден за храна, ден за готвене, ден за гимнастика, ден за работа, ден за писане, ден за огледи, ден за бягство. Към тази програма той се стараеше да се придържа, за да запази разсъдъка си. Човешкият ум се нуждае от структура, за да остава цялостен.
През мръсното стъкло той се загледа към морето. От север се промъкваше мъгла. Вечерта на деня за храна настъпваше.
Дори и с тази програма умът му започваше да се обърква.
Напълно е възможно да остарея и умра тук.
Всеки ден се чудеше какво ли бе станало с Бърт и останалите. Дали бяха започнали да съдействат на БКТ? Той не можеше да си представи това. Тогава какво бе станало с тях? Дали и те бяха заточени като него? А защо изобщо да ги заточават? Защо изобщо да ги държат живи? Беше видно, че хората от БКТ разполагат с всички проучвания на Грейди. Дори самият той не им беше нужен. Тогава защо не го убиваха?
Хедрик бе загатнал, че този престой би трябвало да го накара да промени мнението си, но в действителност това представляваше обикновено прогонване. Прогонване в Железния век.
Той се засмя. Нали това целяха следовниците на Ричард Котън, Вършачите — да върнат човечеството в Желязната епоха? Грейди вече отговаряше на условията за членство.
През последните месеци той бе разполагал с повече от достатъчно време да мисли над това. Отново и отново той се бе връщал към случилото се. Дали бе постъпил правилно, пращайки Бюрото по дяволите? Той не можеше да ги излъже, но какво полза щеше да има да гние върху тази скала до края на дните си? Това надали щеше да забави напредъка им. А от позицията си на заточеник той нямаше никакво влияние над начина, по който те използват откритието му. Той нямаше право на мнение.
Гневно раздразнение отвърна на тези мисли.
Ставаше дума за принципи. Той не можеше с чиста съвест да съдейства на Бюрото в укриването на значими открития, които биха благоприятствали развитието на цялото човечество. Техните симулации бяха грешни, той го усещаше.
Но що за твърдение бе това за един учен? Те имаха доказателства. Той имаше усещане.
Само че той не бе видял доказателствата им, нали? Всичко бе изглеждало тъй удобно за тях. Те бяха представили средствата си като оправдани, но кой можеше да каже, че те са искрени със себе си? Само на какви неща бяха склонни, за да постигнат целта си. Нима подобни заточения представляваха разумна употреба на интелигентността?
Историята криеше много прецеденти — периоди, в които стръвното невежество надделяваше над разума.
Във времето на Римската инквизиция католическата църква бе сторила нещо подобно с Галилей — бе го поставила под арест в собствения му дом. Бе му забранила да публикува трудовете си. Църквата бе искала да спре разпространението на знание по време на Просвещението, за да запази контрола си. Тя не се бе поколебала да изпраща служителите си да претърсват личните библиотеки на благородниците и да преглеждат книгите им в търсене на пасажи, които наскърбяват нейната институция. Тя буквално бе изтривала идеи, противостоящи на доктрината ѝ, и на тяхно място бе вписвала своите. Пристанищата бяха приютявали пратеници на инквизицията, целящи да преглеждат пристигналите книги. Грейди не можеше да не изтъкне очевадните сходства — църквата бе представлявала БКТ на седемнадесети век.