Не, неговата ситуация не беше нещо ново. И той знаеше на чия страна трябва да остане. На страната на разума.
Неговото откритие, засягащо гравитационните вълни, щеше да промени цивилизацията. Но нима това бе толкова лошо? Промяната не означаваше автоматично влошаване, за нея бяха достъпни и двете посоки. Разбира се, онези от БКТ желаеха да я спрат: та нали в момента те се намираха начело. Точно по същия начин бе разсъждавала църквата, стараейки се да подави идеите на Галилей. Да попречи на промяната.
Но това не бе проработило. И този неуспех даваше на Грейди известна надежда.
Браво, вече започваш да се сравняваш с Галилей.
Той остана загледан в притъмняващото море, все така замислен. Дали директорът бе прав в изказването си за егото му? Действително ли Грейди превръщаше всичко това в индивидуален проблем? Дали той беше егоманиак?
На вратата се почука.
Грейди рязко се извъртя към нея. Прилив на адреналин съпътстваше ускоряването на сърцето му. Бяха изминали месеци. През цялото това време никой не бе идвал да го посети. Дали те не идваха, за да го отведат отново? Той се огледа колебливо, но след това придоби решителност.
Грейди бавно поклати глава. Не, той нямаше да им достави удоволствието да го видят изплашен.
С уверени стъпки ученият се приближи към масивната врата и хвана дървената дръжка.
На прага стоеше хуманоиден робот, приличащ на онзи от кабинета на Хедрик преди месеци. Този бе обвит в стоманени панели, имаше червеникави блестящи очи, без уста. Отликата от човек бе достатъчно голяма, за да предотврати появата на смущение — веднага се виждаше, че това е машина. Формата му бе приятно извита, като на гигантска машина за кафе. Очевидно той трябваше да изглежда дружелюбен. Безобиден.
Роботът му кимна; смътно познат женски глас изрече:
— Добър вечер, господин Грейди. Исках да видя как се приспособявате.
Грейди се отдръпна и драматично размаха ръка.
— Заповядай. Бих ти предложил нещо за пиене, но… — Той замлъкна.
Неразгадаем, роботът плавно прекоси прага.
— Благодаря ви. — Машината се огледа. — Трябва да знаете, че аз съм човек. Това е само телеприсъствена единица.
— Телеприсъствие? Готино. И неговия изобретател ли сте затворили? — Грейди затвори вратата.
Роботът съумя да демонстрира известно объркване и се приближи до прозореца, за да погледне към океана.
— Помните ли ме?
— Как бих могъл да забравя, Алекса? При последната ни среща ти изглеждаше по-жива, но само малко.
— Тук съм по официална работа.
— Всъщност ти не си тук. Ти си просто говорещ телефон. Някой друг слуша ли разговора ни?
— Да, разговорът ни действително се записва за архивите. Като всичко друго.
— За протокола тогава: какво, по дяволите, искаш?
— Изглеждате в добро здраве. Бяха ли проявявани грижи към вас?
— Да, чувствам се прекрасно. — Той щракна с пръсти. — Имаше само един неприятен мъничък момент, в който вие тук Грейди стовари юмрук върху кухненската маса — МИ ОТКРАДНАХТЕ ВСИЧКО!
Купа и чаша отлетяха към пода и се пръснаха.
Роботът го наблюдаваше.
— Как мислиш, че се приспособявам?
Машината изчака няколко секунди.
— Повечето изобретатели успяват да открият спокойствие след период усамотение. Те използват времето, за да размислят — над изгубеното и над онова, което може да бъде спечелено.
— Ти се шегуваш.
— В качеството си на служител, отговарящ за вашия случай, аз съм тук, за да ви предложа нов шанс да се присъедините към нас, господин Грейди.
— Разбирам. Значи от мен се очаква просто да забравя, че вие умишлено потискате човечеството в Тъмните векове. И как ограбихте труда на живота ми. Как ме отвлякохте и заточихте.
Роботът отново започна да обхожда колибата.
— Всичко това е печална необходимост, която вече сме обсъждали. Оплакванията няма да променят нищо. — Той взе един от листовете с ноти.
— Върни го обратно.
— Нима синестезията ви дава и музикални способности? Интересно…
Грейди пристъпи напред, за да грабне листа. Точно тогава собствената му музика изпълни колибата. Цигулки. И валдхорни. След няколко секунди тя затихна.
Роботът остави страницата.