— Аз ви защитих срещу останалите работещи по случая. Те казваха, че вие сте недостижим.
— Били са прави. — С усилие Грейди извлече робота отвъд прага и пое по пътеката. Машината се извиваше в опит да се надигне.
— Осъзнавате ли, че не ми оставяте избор, освен да предам случая ви на карантинния екип? Затворниците, достигнали тази фаза, имат само петпроцентна вероятност да се присъединят към организацията.
— Наистина ли? Толкова висока?
— Това означава, че повече няма да имам право на глас, що се отнася до вашия случай.
— Ти нямаш и сега. Също както и останалите няма да имат.
— Опитвам се да постигна разбиране с вас, господин Грейди.
— Опитваш се да ме накараш да се подчинявам. Това никога няма да се случи. — Грейди неочаквано пусна металните крака. Машината се опита да се изправи. — При следващото си посещение ще ми направиш ли една услуга?
Роботът умело се изправи на крака.
— Слушам ви?
— Кажи ми колко е дълбока водата.
И той блъсна робота. Машината полетя отвъд ръба и се понесе към океана.
Грейди се доближи до ръба и се загледа, търсейки светещите очи. За момент той действително ги откри — преди те да изчезнат сред пенестите вълни триста метра под него.
За още миг той остана неподвижен сред ледения вятър, а после пое обратно към колибата си. Току-що той им бе дал окончателния си отговор.
Глава 7
Квантова машина
Джон Грейди се събуди под сводест и безличен сив таван. Никакви спомени не свързваха предишното му местоположение с настоящото. Той просто се бе озовал тук — каквото и да представляваше това „тук“.
Карантинният екип.
След няколко мига той се надигна и установи, че лежи върху непокрит креват, разположен в средата на празна кръгла стая с диаметър около пет метра. Стените представляваха продължение на същия безлично сив таван. Грейди спусна крака на земята и приседна, за да се огледа по-добре.
Това не беше познатата му колиба. Нямаше и прозорци. Никъде сред стените не се забелязваха процепи, които да издават наличието на врата или отвор за проветряване. Помещението имаше формата на сплескан куршум; сводестият таван се издигаше на седем или осем метра височина — липсата на детайли затрудняваше преценяването. Дори креватът, върху който Грейди лежеше, представляваше солиден пиедестал, чиято повърхност преминаваше във възглавница от пяна, без видимо сливане на двата материала.
Мека светлина изпълваше цялото помещение, макар конкретен източник да липсваше. Сиянието се излъчваше от всички посоки едновременно. А въздухът бе лишен от миризми. И свеж.
Едва сега Грейди забеляза липсата на обувките си. В действителност той беше гол. Един поглед към ръцете му показа пълна липса на окосмение. Същото се отнасяше за гърдите и слабините му. Ученият прокара ръка по скалпа си и наместо познатото усещане усети гола кожа, а някакви остри нишки убодоха пръстите му.
Грейди изохка и побърза да отдръпне ръка, чиито пръсти вече се покриваха с капчици кръв.
— Бога ми! — възкликна той. Искаше му се отново да опипа главата си, но устоя на изкушението; наместо това прокара другата си ръка по лицето.
Брада нямаше. Дори веждите му бяха обръснати.
— По дяволите…
Някой се бе постарал да го изгони от клуба на бозайниците. Наместо коса главата му бе покрита с гъвкави игли. Капчиците от лявата му ръка опръскваха пода. Със здравата си ръка той я стисна, за да спре кръвта.
Добре, може би блъсването на робота не беше особено разумно.
Пръстите му изглеждаха необичайно меки. Това усещане го накара да се вгледа и установи, че ноктите му също липсват — и на ръцете, и на краката. На тяхно място имаше мека розовееща кожа. Струваше му се, че възглавничките на пръстите му са изпълнени с памук. Не личаха следи от травма. Ноктите просто бяха изчезнали.
А на мястото на пъпа му сега стоеше бяла керамична — или може би пластмасова — тапа.
Трябваше да измине неопределено време, за да може той да се отърси от първоначалния шок. Най-сетне той се изправи.
Температурата в стаята бе съвършена — тялото му не усещаше въздуха върху кожата. И подът поддържаше същата температура. Краката му го определяха като гладък, но не хлъзгав.
Грейди се доближи до една от стените, за да прокара здравата си, лишена от нокти ръка по нея. Невъзможно гладка сива повърхност, по-гладка от стъкло. Невъзможно сходна, без никаква текстура. Ученият допря ухо до стената и удари с юмрука си по нея. Никакви вибрации. Може би някакъв вид наноматериал?
След като не се забелязваха никакви отвори, откъде идваше въздухът? И светлината?