Грейди се съсредоточи върху образа — и се опита да прогони всичко друго.
— Тези калциеви притоци карат гроздове АМРА-рецептори извън избраните неврони да оформят йонен канал до вътрешността на клетката. Веднъж отворен, този канал улеснява задействането на свързани неврони. В отсъствието на ензими като протеин киназа C тези връзки не могат да бъдат осъществени. А това означава, че спомените не могат да бъдат оформени.
Прожектираната мисъл започна да се изменя. Дрезгавият глас на майка му каза:
— Обичам те, дори да си различен.
— Но човешките спомени се променят при всяко свое припомнят, Джон. Този ефект е известен като консолидиране на паметта и е част от естествения обновяващ механизъм — той включва нова информация дори в старите спомени. Така човешката памет не толкова съхранява бъдещето, колкото съхранява знание, което да бъде полезно в бъдещето. По тази причина забравянето е подразбиращата се човешка функция, докато запомнянето налага сложна химическа последователност. Ако аз увелича концентрацията на протеин киназа C в синапсите ти, задържащата способност на паметта ти ще се удвои.
Грейди си пое пореден болезнен дъх. Образът на майка му се измени още повече.
— Ти си толкова различен…
— А ако аз прибавех инхибитор на протеиновия синтез, като например хелеритрин, в синапсите ти, той би попречил на спомена, който в момента си припомняш, да се завърне в съхранение. И завинаги би изтрил неговите връзки между невроните.
Образът върху стената изчезна. Грейди се задави, усетил неочаквана празнота на мястото на голяма емоция. Нещо бе изчезнало. Нещо изключително важно. Нещо…
Но той не можеше да се сети какво.
По бузите му започнаха да се стичат сълзи; устните се опитваха да изрекат нещо, което той не можеше да назове. Той бе започнал да ридае по нещо отминало.
— Ти чувстваш, че си изгубил нещо, но не знаеш какво.
Грейди се опита да си припомни, но не успя. Затова си припомни как се разхожда като малък с баща си край езерото Крейтър в Орегон. Зората наближаваше; звездите още се виждаха и се потапяха сред водата. Хоризонтът бе започнал да розовее, предвещаващ появата на слънцето. Синкавите води на езерото трептяха под тях.
Мътен образ на спомена изникна върху стената — пъстри вълни се диплеха една над друга. Черно-белият силует на баща му крачеше до него.
— Внимавай къде стъпваш, Джон. Още малко остава. Гледката ще си заслужава…
Тогава и този образ изчезна. Стената остана празна. Нещо бе изчезнало от нея, за да остави празнота. Нечия смърт.
— Ще унищожавам всеки спомен, който се отличава от поисканото.
Грейди се задави от мъка и отчаяно се опита да не си припомня скъпите си мигове. Сякаш нарочно те изникнаха в мислите му.
— Престани!
— Ти току-що изгуби още един спомен.
— Моля те, престани!
— Припомни си момента на вдъхновение. Времето, в което за първи път си помисли за гравитационното огледало.
Той се бореше, изпълвайки ума си с празни мисли — птици, огради, скучни прожекции от колежа — всичко, за което си помислеше, веднага изчезваше. Грейди болезнено изохка, защото пипалата се свиха по-силно около ребрата му.
— Не си причинявай това, Джон. Накрая няма да остане нищо освен онова, което искам. Дори волята ти да се съпротивляваш ще изчезне.
Умът му неволно се докосна до един от малкото щастливи спомени от детството — до осмия му рожден ден, когато чичо Андрю му бе дал стария си компютър.
И споменът изчезна. Нещо изчезна. Болезнена празнота оставаше на мястото на нещо важно. Нещо ключово за същността му.
Но в един момент той осъзна нещо. Взе решение.
Грейди започна да си припомня най-мъчителните моменти от пленничеството си. Образите изпълниха стената. Някогашните му дрезгави писъци изпълниха въздуха. Тези спомени останаха неизтрити. И продължаваха да се повтарят.
— Изтрий това, шибаняко…
— Умен си, Джон. Но нали това е причината да се намираш тук.
Грейди си припомни един ужасяващ момент, в който центровете на болката в мозъка му бяха стимулирани с илюзията за обгаряне жив.
Стената се изпълни с мъчителни образи. Тези спомени оставаха.
— Спомняш ли си как се научи да се съпротивляваш на болката, Джон?