Да, той помнеше.
Но в следващия момент вече бе забравил.
Тогава адът започна отначало; отново и отново той изгаряше жив. Образът върху стената изчезна; писъците му изпълниха стаята.
— Не си спомням имената на родителите си. Не си спомням лицата им. Какво си сторил с родителите ми?
— Тези спомени вече не съществуват, Джон.
Грейди бе обездвижен над масата, с крайници, пристегнати от грубите сиви пипала. Тялото му беше покрито с рани; в някакъв забравен момент той бе отхапал връхчето на езика си… може би по под влияние на въображаемите пламъци? Или някъде по-рано?
Той не си спомняше и тези събития. Струваше му се, че тези щръкнали ребра принадлежат на нечие чуждо тяло.
— Не си спомням фамилното си име.
— Ти се справяше толкова добре. Не се отклонявай. Остани буден и си представи гравитационни вълни.
— Аз ще умра тук.
— Няма. Ние отбелязваме отличен напредък. Не трябваше да правиш това.
— Трябваше.
— Аз няма да ти позволя да се нараниш отново.
Макар и изнурен, Грейди затвори ума си.
— Ти ме нараняваш.
— Аз следвам предназначението си, също като теб.
Грейди се подготви за онова, което щеше да последва.
— Никога няма да ти позволя да ме контролираш.
— Но аз вече го правя.
Грейди се загледа в шестте пипала, изчезващи в тавана над него. В горния си край те ставаха по-дебели. Как ли функционираха? На няколко пъти той си бе задавал този въпрос. Нямаше движещи се части. На пръв поглед изглеждаха органични, но не бяха. И по никакъв начин той не можеше да им навреди.
Последното, което си спомняше, бе как се опитва да изтръгне пъпния си порт, окървавявайки меките си безноктести пръсти. Той не искаше да бъде хранен. Кръвта бе заляла всичко, а пипалата тутакси го бяха обвили в смазващ пашкул.
Сега от кръвта нямаше следи. Сякаш нищо от това не се бе случвало.
— Както и да се увреждаш, аз ще те лекувам.
Грейди се загледа в Ктхулуподобията, протягащи се от тавана. Крайниците се спускаха като корени, за да го обездвижат. Сега за пръв път той забеляза нещо различно. От тъмната цепнатина между две от основите бе изникнало по-малко пипало. Всъщност то приличаше на сива змия, която се спускаше около едно от пипалата.
Що за ужас бе това?
Грейди опита да се отдръпне, но бе обездвижен.
— Какво има, Джон?
Грейди се навъси към тавана.
— Много добре знаеш. Не го прави. Не го прави.
— Отново си въобразяваш неща, Джон. Отпусни се, докато те лекувам.
Мислите му отново се оказаха прожектирани върху стената, обичайните черно-бели образи на скенера — големи пипала, израстващи от тавана, но лишени от цвят.
— Успокой мислите си.
Наместо това стреснатите очи на Грейди следяха напредъка на сивата змия, отправила се към лицето му. Тя нямаше глава, но в една трета от тялото личеше синьо човешко око. И то се взираше в него.
— Моля те, недей!
Пипалата се вкопчиха в него.
— Ти халюцинираш.
— Недей!
Змията се бе доближила съвсем. От това разстояние Грейди можеше да види, че тя е изградена от същия сив материал като самите пипала — с изключение на онова немигащо око в горната ѝ част и две стъбълца, напомнящи антенки. Тя спря близо до лицето му и се загледа. Окото промени цвета си: скоро то се превърна в зеленикаво, зеницата се разшири.
Грейди не се съмняваше, че тя ще го нарани. Той отново започна да се мята.
— Недей!
— Няма да те приспивам, за да намаля болката ти. Болката е наставник.
Предният край на змията докосна лицето на Грейди с пипалцата си. Той потръпна, но допирът им не се оказа болезнен.
Той отново погледна към змията и можа да види, че в действителност тя се отличава от обездвижващите го пипала. Тя имаше известно импровизирано излъчване. Личеше къде металните части са били слети със сивия материал около окото. Пред ужасения му поглед предната част на змията се размота в стотици отделни нишки — изглежда, самата тя представляваше намотка от изключително тънки жици. Горната част на тялото ѝ остана увито около пипалото, по което тя се бе спуснала от тавана. Там тя започна да се слива с него.
— Радвам се, че се успокои.
Дали изкуственият интелект не осъзнаваше присъствието на змията? Това някакъв номер ли беше? Грейди остана загледан в нея. Тя продължаваше да се слива със структурата на пипалото — като паразит. Преди тя да бъде изцяло погълната, човешкото око започна да се подава все по-далеч от тялото ѝ. Скоро стана ясно, че то е прикрепено към къс метален или керамичен ствол и обградено с метал. Змията продължаваше да се слива, а нишките, свързващи окото, изтъняваха. В един момент то се откачи от тялото ѝ и падна върху корема на Грейди.