— Бих желал.
— Логиката на ситуацията ти представлява логиката на централизирания контрол. Бюрото иска случващото се тук да има колкото се може по-малко свидетели: затворените тук умове са изключително необичайни и още по-ценни. Пазачите са взаимозаменяеми, нищо повече от нищожни тъмничари, които дори не са запознати с истинската цел на това място. А тази цел, разбира се, е разработването на метод, който да отдели съзнанието от свободната воля. Да покорява и обединява множество съзнания, за да постигне биологична квантова мрежа. Машина с множество души и нулева идентичност.
Само при мисълта за това Грейди се отвращаваше. Затова той побърза да се съсредоточи върху размишленията на непознатия.
— Което означава, че те не искат никой да общува с нас.
— Именно. На пазачите не се разрешава да разговарят със затворниците, освен в много редки и извънредни обстоятелства. Те охраняват затвора, а не нас. В определени отношения самите те са затворници. Ако някой от тях си позволи да разговаря със затворник, би последвало моментално и жестоко наказание.
Грейди огледа стените на килията си.
— И никой няма да дойде да ни спаси.
— Никой. През миналия месец се навърши двадесет и осмата година от пленничеството ми.
Тонът на тези думи не се отличаваше от останалото изречено, но въпреки това те се стовариха върху Грейди.
— Двадесет и осем… — Той заглъхна и безпомощно се облегна върху стената. — Господи.
— Моля те да не губиш надежда тъй бързо, приятелю.
— Но това са двадесет и осем години… Не мисля, че аз бих могъл…
— Моята история не е твоето бъдеще. Бяха изтърпени много страдания, но едновременно с това бе натрупано и много знание. Не губи надежда.
Грейди се опитваше да се отдръпне от ръба на бездната, заплашваща да го погълне. В един момент той успя да се изправи.
— Ще опитам. Но това е…
— Истина е, че сме зазидани живи, за да не разговаряме никога повече с друго човешко същество. Оставени на милостта на машинен инквизитор, специално проектиран да изучава умовете ни и да ги пренесе в модел. По проект в един момент ние бихме погинали под тиранията му, изменяща мозъците ни. Може би десет или петнадесет години след началото на страданията ни.
— Божичко…
— Но ние избегнахме тази орис, нали? И трябва да спасим останалите, които несъмнено все още страдат. Трябва да прибавяме все повече и повече от нас.
Грейди осъзна, че кима.
— Да. Да, по дяволите! — Той се надигна и огледа удивително тънката черна нишка. — От какво е изработена тази жица?
— От същите нишки като онези, които все още стоят свързани с мозъка ти.
— А какво е станало с мозъците, в които са били свързани тези жици?
— Притежателите им са още живи. Същите системи, които са ги имплантирали в главата ти, са в състояние да ги отстранят безопасно. Ние ще ти покажем как.
Едва в последния момент Грейди спря ръката си, полетяла към темето.
— Не бих отказал. Предпочитам само аз да имам достъп до мислите си.
— Ти ми звучиш млад. От колко време си затворник, синко?
Грейди се съсредоточи.
— Не зная. Бях доведен тук… някъде през две хиляди и шестнадесета, ако не се лъжа. След… — Спомените му свършваха тук.
— В такъв случай ти си най-пресният затворник, когото открихме до този момент. Сигурен съм, че останалите с голям интерес ще искат да получат новини от външния свят.
— Останалите? Има и други?
— Да. Ние се наричаме Резисторите.
— Видях символа ви.
— Значи си електроинженер?
— Нещо подобно. Всъщност съм физик. Освен всичко друго.
— Ренесансовите личности са често срещани тук — онези, чиито амбиции не съвпадат с рамките на обществото. — Последва пауза. — А аз се проявих като невъзпитан. Позволи ми да ти се представя. Казвам се Арчибалд Чатопадей, ядрен физик. Освен това имам неугасваща страст към гръцката поезия, но мисля, че на професията ми, а не тази страст се дължи затварянето ми.
Грейди се засмя.
— Радвам се да се запознаем, господин Чатопадей.
— Можеш да ме наричаш Арчи, както правят всички останали.
— Така да бъде, Арчи. — Грейди направи гримаса при опита да се съсредоточи. — А аз… Сигурен съм, че малкото ми име е Джон. Компютърът се обръщаше така към мен. За фамилията си не съм сигурен. Може би Гордън.
— По акцента ти разбрах, че си американец.
— Да. Така ми се струва.
— Приятно ми е, Джон. От поддържащите системи на килията ти ще се сдобием с пълното ти име. — Той замълча. — Освен това ще трябва да се погрижим за състоянието ти. Явно периодично си отказвал да сътрудничиш. В такива ситуации изкуственият интелект се опитва да те изолира от миналото, да отстрани причините за съпротива. Доколкото зная, подобни стратегии рядко проработват. Човешката психика се простира отвъд четирите познати ни измерения.