Загледан в мрежата, която изтегляше пореден улов риба тон, той кимна на себе си. Рискът се оправдаваше. Тази операция щеше да му позволи да остане в бизнеса поне още един сезон. Трябваше. Налагаше се. Стига двигателите да не се повредяха. Стига онези от „Грийнпийс“ да не си навряха носовете. Стига да не му навлечаха някакви големи глоби. Стига да подкупеше правилните хора. Толкова много условности. Но пък хиляди поколения бяха се изхранвали от морето; Круз нямаше да позволи да бъде изтласкан на сушата.
Капитанът погледна към облаците, струпващи се в далечината. Чудати облаци. Те приличаха на димен кръг с диаметър цели километри.
Един от моряците се обърна към него и посочи към небето.
— Бениньо!
Круз кимна.
— За времето аз ще се тревожа. Вие приберете рибата.
Той знаеше, че за тази част от океана не се предвиждат бури. И сателитните снимки, разглеждани сутринта, не бяха показали нищо.
Круз се отдръпна обратно в рубката. Матапанг, упоритият помощник-капитан, се появи от отсрещния люк.
— Мат, къде беше? Изпратих да те повикат преди петнадесет минути.
— Не мога да зарязвам работата си при всяка твоя приумица.
— Какво му е на левия двигател?
Заместникът се навъси.
— Той тепърва ще ни създава проблеми. Мисля, че е валът. Но за момента ще издържи. — Матапанг посочи през прозореца. — Това държиш ли го под око?
Круз отново се обърна към хоризонта. Там облаците неочаквано бяха почернели. Само в рамките на секунди на няколко километра от тях изникваше буря.
— Господи Исусе!
Моряците на палубата бяха изоставили работата си и също крещяха към облаците.
През живота си Круз не бе виждал нищо подобно. Това приличаше на някакъв малък тайфун. А морето оставаше спокойно, цялата вихрушка се ограничаваше в небето, като огромен чук, стоварващ се върху наковалнята на морската повърхност. Пред очите му облаците се въртяха, издигаха се към стратосферата и ставаха все по-тъмни.
— Какво е това?
Заплашителни мълнии блеснаха сред облаците. Последва ги грохотът на гръм.
Матапанг се приближи до другия край на мостика и погледна надолу.
— Трябва да освободим мрежата и да се махаме.
— Друг път! В тази мрежа има четири милиона песо.
— Тогава да я вържем с шамандури.
Круз не можа да се сдържи. С резки крачки той се приближи до помощника си и застана досами лицето му. Мат беше с една глава по-нисък от него и не толкова як.
— Затваряй си устата! Пуснем ли мрежата сред буря, направо я отпиши!
— Твоите дългове не са мои, Бениньо. Нямам намерение да оставя да избиеш всички ни само защото…
Круз повдигна пестник.
— Затвори си устата, за да не ти я затворя аз.
Вече всички моряци на палубата бяха започнали да крещят.
Круз и Матапанг неохотно погледнаха напред.
И онова, което видяха отвъд носа, ги накара да забравят дрязгата си. По някакъв начин нещо колосално се издигаше от океана. Всъщност това не беше правилното описание: изглеждаше, че самият океан се надига да оформи огромен хълм от една огромна вълна. Тази вълна се движеше право нагоре, към небето. Хълмът придоби формата на вулкан.
Круз се прекръсти, когато сянката на вълната покри кораба.
Матапанг захвърли гаечния ключ, който тайно бе стискал зад гърба си, и изтича обратно до перилата, за да изкрещи:
— Освобождавайте мрежата! Обръщаме!
Моряците се откъснаха от унеса си — вторачени в невъзможната гледка, издигаща се на няма и два километра от кораба — и се впуснаха да отвързват единствената си здрава мрежа. Круз ги наблюдаваше с почти същия ужас, който гледката бе породила в него. Почти. Защото планината от вода го бе накарала да се страхува от самия Бог. Той започна да шепне, стиснал кръстчето си.
— Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля…
Матапанг изтича обратно под навеса.
— Наместо да се молиш, започвай да затваряш люковете!
Круз се бе загледал напред, към усилващия се рев. Заради този звук капитанът очакваше да види как планината се понася към тях. Но в действителност морето бе започнало да завърта, придърпвайки кораба встрани — и нагоре към небето.
Отново блеснаха светкавици. Отекна гръм.
Круз продължаваше да се моли, втренчен в морето, издигащо се към облаците. Защото то продължаваше да се издига, като вулканичен конус, обхванал близо половин километър площ, въртящ се в средата. Всички моряци бяха се втренчили отново във вълните. Повечето от тях бяха коленичили, кръстеха се и шепнеха.