— Какво искаш да кажеш? Как така „по-късно“?
— Започни да подготвяш килията си. Унищожи всичко, което не е отбелязано в списъка. И незабавно отстрани този канал. Изпрати жицата по полимерния червей.
— Но може да се наложи отново да ми потрябва съветът ти…
— Това е риск, който не можем да си позволим да поемем. Възможно е пазачите да пристигнат преждевременно. Ако от центъра на Бюрото узнаят за наличието на нашата мрежа, последиците биха били съкрушителни.
— Значи това е всичко?
— За момента, приятелю. Но има и още нещо.
Грейди потръпна.
— Какво?
— След като приключиш, ще трябва да възстановиш изкуствения интелект.
— Чакай. Искаш да кажеш, че трябва да включа отново онова чудовище?
— Неизбежно е. Ако от Бюрото заподозрат, че затворът е бил изменен, това ще изложи всички ни на риск.
Грейди зарови лице в шепите си.
— Господи… Не зная дали ще мога, Арчи. Не и след всичко, което преживях.
— Трябва, Джон. Помни: компютърът мисли, че ти си сътрудничил в продължение на години. Той няма да си спомня детайли, а само числовото съответствие на сътрудничеството ти. И освен това ще е получил инструкции да те подготви за заминаване. Няма да бъдеш разпитван.
Няколко мига Грейди мълча.
— Сигурен си.
— Александрина лично внесе измененията.
Това беше достатъчно да го убеди. Все пак тази жена бе един от основоположниците на квантовите компютри. Грейди бавно се изправи.
— Хубаво. Ще го включа отново.
— Знаех си, че можем да разчитаме на теб.
Всичко се случваше тъй бързо.
— Не зная какво щеше да стане с мен, ако не беше ти, Арчи. Или всички останали. Предай им поздрави от мен. И им кажи, че отново ще се срещнем.
— С нетърпение очаквам този ден, приятелю.
След тези думи връзката прекъсна. Грейди въздъхна, огледа килията си и отново погледна към отворения списък. Предстоеше му много работа.
Осемнадесет часа по-късно Джон Грейди седеше в килията си край празна маса. Главата и веждите му бяха обръснати; килията бе опразнена от всички контрабандни инструменти. Той сам се изненада от прочувствената си реакция, с която изпрати Младши обратно в отвора, от който червеят бе изникнал преди години. Та това беше електроактивна полимерна машина, а не домашен любимец. Но явно анимизмът представляваше неразделна част от човешката психика.
Той стоеше загледан в извитата стена на килията си, към менюто, което щеше отново да задейства компютърния инквизитор — да върне цялостен контрол над някогашния си мъчител.
Ако не беше пълното доверие към Резисторите — и конкретно към Чатопадей — Грейди никога не би сторил това.
С един последен дъх Грейди задейства опцията. Последва звуково потвърждение, след което светлината в килията се усили. Той бе очаквал известно забавяне, през което машината да стартира. Но гласът ѝ се разнесе почти мигновено.
— Имаш ли нужда от нещо, Джон?
Ученият не можа да сдържи треперенето на ръцете си, предизвикано от гласа на чудовището. От собствения му глас. Той скръсти ръце.
— Изглеждаш разстроен. Би ли искал да поговорим?
Той поклати глава. Последваха няколко мига мълчание.
— Двамата с теб се разбирахме добре.
Грейди погледна към тавана.
— Не зная защо те извеждат.
Грейди мълчеше.
— Проучването ни напредваше.
Още няколко секунди преминаха в тишина.
— Не мислиш ли?
Мина около минута.
— Сега ще те приспя, Джон. Ще ми липсваш.
Грейди почувства как бързо се унася. За пръв път от много време насам той усещаше върху себе си влиянието на усилвателите на делта вълни.
— Надявам се, че ще се върнеш скоро.
При събуждането си Грейди установи, че лежи върху койка в нещо като спалня от общежитие. Наблизо имаше маса, столове, тоалетна, огледало и гардероб.
Ученият се надигна и забеляза, че е облечен в болнична риза с незатворен гръб.
След няколко секунди той спусна крака на пода и се изправи, за да се погледне в огледалото над мивката. По някаква причина главата му бе покрита с кестенява коса. Веждите му също се бяха върнали. Косата не беше с обичайната си дължина; нямаше мустаци или брада, но поне той не беше плешив.
Странно. Грейди потръпна косата си, за да се убеди, че тя е истинска. Ускоряване на клетъчната активност? Интересно.
Тогава той забеляза прилежно сгънати дрехи и чифт обувки върху един от столовете. Вниманието му бе привлечено от визитната картичка, оставена върху купчината. Тя носеше символа на Резисторите.