Ученият отново натисна бутона на прожекционния апарат.
— Щом избягаш, намери безопасно място и прегледай информацията, касаеща как да избегнеш засичане от наблюдателната и психотронната технология на Бюрото.
За момент Чатопадей остана загледан в камерата.
— Това е всичко. Не ми остава друго, освен да ти пожелая късмет.
Грейди напрегнато се взираше в образа на приятеля си.
— Успех, Джон. Ще очаквам деня, в който двамата ще се срещнем лично.
Грейди кимна.
— Сега идва ред на моето съобщение. Аз съм Арчибалд Чатопадей, ядрен физик и поет лаик. Имам прекрасна съпруга на име Амала, която ми даде пет прекрасни деца. Аз ръководех екипа, който първи постигна термоядрена реакция. Заради това си постижение бях затворен от Бюрото за контрол над технологиите през април хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Аз не съм мъртъв. Още съм жив. — Очите на Арчи започнаха да се наливат със сълзи. — Моля ви, кажете на съпругата и на децата ми, че ги обичам много. И че те никога не напускат мислите ми.
Грейди също обърса сълзите си.
Този мъж бе спасил Грейди. Той бе причината Грейди да остане жив. Причината Грейди и останалите затворници изобщо да имат някаква надежда.
И Грейди беше твърдо решен да оправдае доверието му.
Глава 12
Адрес на препращане
Бил Макалън, заместник-министър на Министерството на вътрешната сигурност, не беше свикнал да пътува дълги разстояния, за да се среща с подчинените си. Всъщност той рядко напускаше Вашингтон, защото не обичаше да го прави. По време на военната си служба той бе пътувал повече от достатъчно. Но той бе получил инструкции от директора на Националното разузнаване, че свръхсекретното Федерално бюро за контрол над технологиите се е отделило и че трябва да бъде върнато обратно в стадото — дори ако това означаваше да се среща с тях на тяхна територия. И тъй Макалън в компанията на двама местни агенти натискаше залепения бутон край вратите на вехта постройка в Кливланд. За Бюро, което притежаваше висша техника, БКТ изглеждаше застинало в миналия век. А може би и в по-миналия.
Колкото и невъзможно да изглеждаше нещо подобно за човек с неговите привилегии, Макалън не бе чувал за БКТ допреди няколко седмици. Очевидно тази организация бе действала десетилетия наред без какъвто и да било надзор. Това го бе изненадало, тъй като след Единадесети септември всичко бе централизирано и реорганизирано. Онези от Лангли трябваше да се поровят, за да открият местоположението на главната квартира на БКТ. На Макалън това се бе сторило подозрително. Особено след като ЦРУ бе основало това Бюро през шестдесетте. Също подозрителен бе фактът, че никой не е способен да определи по какъв начин БКТ се финансира. Несъмнено ставаше дума за някакви бюджетни трикове.
Но докато изчакваше пред сградата на БКТ, Макалън имаше основания да подозира, че тази служба може би изобщо не е финансирана. Това място приличаше на същинска дупка — мърлява десететажна правителствена сграда в непретенциозна част на града. През шестдесетте години на миналия век тя може и да е изглеждала внушително, но дните ѝ на слава отдавна бяха отминали. Несъмнено БКТ приютяваше безнадеждните случаи на бюрокрацията. Ако директорът на БКТ не ги беше поканил там лично, Макалън вече щеше да се е махнал. Беше му втръснало да оставя гласови съобщения. Защото директорът на БКТ не използваше електронна поща. Явно и той бе останал в предишния век.
Той поклати глава и се засмя. Това приличаше на някакъв номер.
Едва след няколко минути звънене в сградата се появи движение: меланхоличен и възрастен пазач се приближи към стъклените врати. Макалън бе виждал хора като него и преди — прекарващи целия си живот на федерална служба. Пазачът не бързаше. След като най-сетне той отключи вратите с бронзова рамка, той ги открехна и попита:
— Мога ли да ви помогна, господа?
Макалън и другите двама се легитимираха.
— Очакват ни. — Макалън се загледа в пазача, докато старецът не отстъпи встрани. Тримата влязоха в гранитното фоайе. Мястото не само изглеждаше старо, но и миришеше по съответния начин. — На кой етаж се намира директорът?
— Кой директор?
Макалън го изгледа остро, но това нямаше никакъв ефект. Може би тукашните пазачи бяха инструктирани да не разкриват информация. Той се обърна към Алварес, по-старшия от двамата местни агенти.