Младият служител носеше дъщеричката си. Очевидно майката бе дошла тук да обядва от жилищните нива. Бащата се усмихваше, стиснал ръката на бебето. Младата майка също се усмихна, когато Алекса спря да погъделичка момиченцето под брадичката.
Бебето се усмихна широко и се засмя. Капчица лига се отрони от беззъбата уста; ръцете развълнувано се размахваха.
— Как се казва тя?
Отговори майката, защото съпругът неочаквано бе придобил смутен вид.
— Шарлота. Шарлота Емили Уорнър.
Бебешките очи отразиха усмивката на Алекса.
— Виждам, че ти предстои великолепен живот, Шарлота Емили.
Родителите просияха, а Алекса им кимна и се отдалечи.
Болеше я. Наистина я болеше. Те я бяха направили такава, каквато бе; в много отношения тя беше благодарна. Но цената бе стерилност. На петдесет и три години тя не изглеждаше на повече от двадесет и пет. Но тя не притежаваше месечно течение. Никога не бе почувствала какво означава да бъдеш жена. Онзи поглед в очите на младата майка…
Алекса се отдръпна встрани и се обърна към една от осветителните ниши в коридора, преструвайки се, че нанася някакви настройки в интерактивната си гривна. Нужни ѝ бяха няколко мига, за да овладее емоциите си. Тя усещаше нуждата да бъде майка. Дори и ако доживееше няколко века, тя никога нямаше да усети радостите и мъките на майчинството. Тя погледна към младата майка, крачеща със съпруга си. Жената бе пълничка. С несъвършен геном. Но в този момент Алекса ѝ завиждаше. Животът трябваше да включва усещания. С изминаващите десетилетия тя все повече осъзнаваше това.
Тя се овладя и бързо се отправи към помещенията на директора.
Алекса мина покрай секретарката и охраната и се изравни заедно с Морисън и един от синовете му. Двамата спореха.
— Ти какво би могъл да знаеш за това, татко?
— Зная по-добре от всеки друг в какво се проявяват талантите ти. И това не е микробиологията.
Алекса им кимна.
— Морисън. Йота-Тета.
— Как изобщо ги различаваш? Аз не мога.
— Остротата на зрението ми е отлична. Името му е отбелязано на пръстена.
Младежът изсумтя.
— Впечатляващо, бабче. — И той отново се обърна към Морисън. — По-късно ще говорим за това. Трябва ми подпис върху тези документи за пренос.
— Нагло копеленце — изръмжа Морисън, докато отваряше вратите на съвещателната зала.
Алекса се обърна към отдалечаващия се младеж.
— На практика всички те са копелета.
Другият отново изсумтя.
Алекса застана от дясната страна на Хедрик, заел централното място на масата. Морисън се настани от другата му страна. Останалите директори на отдели разговаряха помежду си. Целият ръководен екип бе събран, явно ставаше нещо голямо.
Вратите се затвориха и се заключиха автоматично. Хедрик направи знак на присъстващите, в отговор на който те побързаха да заемат места.
А директорът погледна към тавана:
— Варуна, ти и другарчетата ти слушате ли?
— Да, директоре.
— Известно ми е, че изпълнителният комитет и комисията за синтетичен интелект се притесняват за взаимоотношенията ни с щатското правителство, но аз мисля, че е време да сложим край на тази намеса в нашите дела. Новата директорка на Националното разузнаване неотдавна е научила за съществуването ни и иска да ни включи в диаграмата си. — Той се обърна. — Какво политическо влияние можем да окажем над Вашингтон, господин Морисън?
— Разполагаме с безкраен запас от мръсни ризи на конгресмени, сенатори, щатски секретари… списъкът е дълъг. Кой ви интересува?
— С какво разполагаме за тази директорка? Коя е тя?
— Назначена е наскоро, след инфаркта на Пикъринг. Бивша посланичка в Китай. Неофициална работа за ЦРУ под прикритие — официално професор по икономика. Връзки сред вашингтонските учени. Нищо полезно не успяхме да изровим за нея, което означава, че тя най-вероятно е обикновен бушон.
Алекса погледна към него.
— Или че тя е честна.
Морисън леко се приведе напред, за да отвърне на погледа ѝ.
— Струва ми се, че е по-вероятно просто да се налага да увеличим наблюдението над нея.
— Ами хората ѝ? — продължаваше Хедрик. — Нещо за онзи Макалън, който ръководи проучването им?
Морисън поклати глава.
— Нищо полезно. Женен от тридесет и три години. Никакви брачни проблеми. Три деца, също без семейни проблеми. Пет внуци, които са прекалено малки, за да представляват интерес.
— По-добре открийте нещо, иначе ще се наложи да се оправим с тези хора по по-пряк начин.