— Да не си посмял.
Той отново погледна към нея. И присви очи.
— Аз се отнасях към теб като с равна. Не можеш да го отречеш. Иска ми се да осъзнаваше колко добре си живееш.
— Осъзнавам колко добре си живея.
— Двамата с теб се познаваме още от деца. — Той посочи към съвещателната зала. — Нима не ти е направило впечатление какво съм постигнал?
— Разбира се.
— Освен това ти знаеш, че винаги си ми била много скъпа.
— Греъм, ти значиш много за мен. Но аз не мога да променя начина, по който се чувствам. Може би това се дължи на начина, по който умът ми е проектиран. Във всеки случай аз не изпитвам романтични чувства. Можеш ли да посочиш момент, който да показва противното?
— Нищо не ни пречи да постъпим като зрели хора. Ако искаш да имаш деца…
— Не е нищо лично.
Той кимна.
— Разбирам. Но ако трябваше да имаш дете, кого би избрала за негов баща?
Няколко секунди Алекса разсъждава мълчаливо, преди да отговори:
— Не зная.
Лицето му стана по-сериозно.
— Тук има един дребен проблем, Алекса. В случая Бюрото също има думата.
— Не те разбирам — навъси се жената.
Греъм не поясни веднага.
— Твоята интелигентност, видът ти, дълголетието ти и физическите ти способности са все неща, които са ти дадени от Бюрото. Твоята генетична последователност е частна. Патентована. Нужно ти е нашето разрешение, за да правиш копия от нея. В противен случай ти извършваш кражба.
Бавното осъзнаване на думите му бе придружено от замайване.
— Твоето тяло бе проектирано — продължаваше той. — Ако искаш да имаш деца, Бюрото трябва да избере генетичния материал, от който да бъдат създадени те. Несъмнено разбираш нуждата от това. Всичко друго би представлявало кражба, Алекса.
Тя почти не го чуваше, обгръщана от мисловна мъгла.
Директорът пристъпи до нея и я потупа по ръката.
— Ти вече си постигнала нещо, което би развълнувало всеки друг. Ти разполагаш с една от върховите позиции в тази организация. Привилегия, която ние ти предоставихме. Ти си мислещ и разумен индивид и трябва да разбереш, че от Бюрото зависи дали ще имаш деца.
Алекса бавно започваше да се опомня, с разтуптяно сърце. Тя почти не си спомняше нещата, току-що изречени от Хедрик.
— Разбрахме ли се?
Тя кимна.
— Радвам се. — Той отново я погледна внимателно. — Свободна си.
Алекса се приближи към двойната врата. Крилата се отвориха при приближаването ѝ и се затвориха след нея. С привидно спокойствие тя мина покрай секретарката на Хедрик и пазачите му. Отвъд ъгъла тя откри Морисън, облегнат на стената.
— Виждам, че директорът почита ценните ти приноси.
— Пръждосвай се, Морисън.
— Къде изчезна солидарността? — Той започна да крачи до нея.
— Какво искаш?
— Ти може да се мислиш за по-добра от мен, но аз поне съм си заслужил тукашното място. Бих казал, че работя тук още преди ти да се родиш, само че не мога, защото ти не си била родена. Може би по тази причина ти липсва амбицията да изчукаш Хедрик от обикновена благодарност.
Дори Морисън не можа да реагира на бързия ѝ замах, отправил сто и тринадесетте му килограма назад в коридора.
Той скочи на крака и поклати глава.
— Виждам, че докоснах чувствителна тема.
Алекса се взираше в него.
— Да. Съветвам те да не повтаряш грешката.
Морисън кимна, все още потриващ челюстта си.
— Бъди сигурна, няма да забравя.
Глава 14
Полет
Противно на положените усилия, Джон Грейди остана впечатлен по време на пътуването. Той бе седял върху луксозна кожена седалка почти половин час, преди да осъзнае, че свръхзвуковият транспорт вече е потеглил — толкова тиха бе машината. Пилотите бяха спуснали капаците на илюминаторите, може би за да скрият от пътника маршрута си, може би за да защитят превозното средство.
Когато свръхзвуковият двигател се задейства, прозоречните капаци изчезнаха и разкриха обширен илюминатор, който, противно на вида си, надали бе изработен от стъкло. Дълбоко под тях слънцето изгряваше.
Това се оказа най-удивителната гледка, някога съзирана от него. Умът му пламна пред тази величествена проява на природните закони. Грейди се почувства опиянен от радост.
Той прецени, че в момент те се намират поне на четиридесет и пет хиляди метра над земята, може би и по-високо. Движението им не се усещаше; то проличаваше единствено по отместването на разгърнатите под тях метрополиси. Сигурно транспортьорът се движеше с над шест хиляди километра в час.
Под него бе разгърнат целият човешки вид. Грейди се загледа към хоризонта. За разлика от разглеждането на снимка, тук взирането разкриваше нови и нови детайли. Той не бе очаквал това — че най-вълшебният момент в живота му ще му бъде предоставен от враговете му. Той не можеше да отстрани усмивката от лицето си.