Тя се усмихна.
— Изглеждаш ми щастлив.
— И защо не? Котън ще бъде осъден, а ние ще продължим да живеем.
— Чул те Господ. Вероятно ще получиш повишение.
Той смръщи лице.
— Имаш предвид предишната ми служба.
Тримата излязоха на улицата.
— Уолъс каза да си отваряме очите за Вършачи.
Фауъл махна с ръка:
— Вършачите не искат да развалят делото. Котън се къпе в светлината на прожекторите. Удивително е какво внимание получава.
— Тъкмо още една причина.
Тримата напредваха сред тълпата на пиковия час — следваха останалите от екипа ѝ към неонов знак, чиито ръкописни букви оформяха заглавието „Бергхоф“. Заведението заемаше половината пресечка. Групата се отправи към дъбовия бар: Дуайт вече бе запазил места.
— Какво ще пиете?
— Бира — провикна се Дейвис. — Първата партида е от мен.
Много скоро те повдигаха чаши с кехлибарена течност.
— За успешния завършек на едно проточило се начинание!
Одобрителни възгласи придружиха наздравицата.
Денис огледа екипа си. Тя се чувстваше доволна: близо седем години бе работила над Котъновия случай. А Томас бе прекарал едно десетилетие от живота си. Дълги часове, преминали в преглеждане на безкрайни финансови и пътнически документи. Всички онези отегчителни детайли, изисквани от разследването. И решителните прояви в онези редки моменти, позволяващи действие.
Тя бе изпитвала истинска загриженост към тези хора. И ги почиташе. Сега ѝ беше приятно да мисли, че цялата им усилена работа ще бъде възнаградена.
Скоро Дейвис остави празната си чаша на бара.
— Ще искаш ли още едно, Денис? — посочи Дуайт.
— Иска ли питане. — Тя протегна палец към тоалетните. — След кратка пауза.
Дуайт подвикна след нея:
— Само не я проточвай.
— Да, за да не се налага да идваме да те търсим — изсмя се Фауъл.
Сред тълпата разпускащи след работа тя се отправи към тоалетните. Чувстваше се леко замаяна; нещата в живота изглеждаха добре. Тя отново се намираше сред онова усещане за съдружие, познато ѝ от военното разузнаване. Мисиите може и да не бяха вълнуващи, но поне всички бяха замесени в тях.
В тоалетната тя си позволи да си помечтае за заплата от пета степен на настоящия ѝ тринадесети разред — може би плюс изравняване, ако успееше да се върне в Денвър. Това щеше да ѝ предостави възможност за истинска връзка. И означаваше сериозна стъпка в живота ѝ.
На излизане от тоалетната някакъв мъж на среден ръст със суитшърт и джинси препречи пътя ѝ. Той ѝ изглеждаше познат, но не по заплашителен начин. Откъде тя помнеше лицето му? Може би беше свидетел или съдебен заседател? Във всеки случай той притежаваше излъчването на университетски професор.
— Агент Дейвис?
— Струвате ми се познат…? Ако сте свързан с делото, с вас не бива да разговаряме.
— Не съм. Аз съм Джон Грейди. Една от жертвите на Луис Котън.
Дейвис се навъси.
— Сред жертвите на Котън никога няма оцелели.
Той се взираше насреща ѝ.
— Зная.
Тогава тя забеляза настойчивостта в очите му. Нервните му оглеждания.
Дейвис направи крачка назад и изтегли с плавно движение своя Глок 17. Тя стисна оръжието с две ръце и го насочи към гърдите му.
— Да ти виждам ръцете!
Мъжът объркано повдигна длани.
— Не разбирам за…
— Млъкни!
Тя осъзна непредпазливостта си прекалено късно: коридорът имаше завой. Двамата не се виждаха от бара.
Аз съм идиотка.
— Трябва да говоря с вас, агент Дейвис. Пътувах дълго.
— Кой си ти?
— Казах ви. Бихте ли свалили оръжието?
Тя не помръдна.
— Ти току-що ми каза, че си мъртъв. Днес не съм в настроение да се занимавам с откачалки.
— Не съм луд. Ако искате, бихме могли да се върнем в бара и вие да ме арестувате. Това искам да направите. Нужна ми е защитата ви. Мога да докажа самоличността си.
— И кой си ти?
— Джон Грейди. Паметта ми е малко занесена. Във всеки случай аз съм физикът, когото Ричард Котън предполагаемо взриви в Ню Джърси преди няколко години. — Неочаквано той помрачня. — Заедно с още шестима.
— Едисън, Ню Джърси. — Тя се замисли. — „Киралити Лабс“.
За момент мъжът придоби занесен вид.
— Да. Това беше моята компания.
— Грешен отговор. В тамошната експлозия жертвите бяха шест, а не седем.
Той я погледна объркано.
Денис продължаваше да държи оръжието насочено към него.
— Легитимирай се.
— Не нося документи. Но аз съм Джон Грейди. Мога да го докажа, ако ми позволите.
— Няма как да си Джон Грейди, защото ние открихме останки от него. Затова ще простиш скептицизма ми. Особено в ситуация, когато определена терористична група би искала да се разправи с мен.