— Защо затворниците биват хранени по такъв начин? Той защо е гол? И защо килията е празна?
— Килиите са напълно самодостатъчни, за да не позволят на затворниците да общуват едни с други. Всички телесни функции се намират под контрола на инквизиционния изкуствен интелект.
— Инквизиционен? — Тя увеличи образа, за да го фокусира върху лицето на затворника. — Защо…
— Защото Джон Грейди се съпротивлява на принудата, Алекса.
За момент жената остана загледана в холограмата, а после отново увеличи скоростта. На моменти тя спираше превъртането, за да види случващото се на нормална бързина. И докато седмиците престой прелитаха пред очите ѝ, тя започна да се ужасява. Едно нещо ѝ стана ясно.
Всичко, което тя бе вярвала за БКТ, се оказваше лъжа.
Умът ѝ отново се втрещи над ужасите, които се разкриваха пред нея. Но привидното отсъствие всъщност беше изострена чувствителност. Тя най-сетне осъзнаваше.
Те я бяха лъгали. Още от малка я бяха приучвали да вярва, че те се опитват да спасят човечеството. Но когато гледаше как Грейди пълзи из килията си и крещи с разпорен корем — не, това не можеше да бъде истинската им цел. Защото в противен случай Бюрото трябваше да преосмисли идеята за съществуването си.
Месеците и часовете се нижеха пред очите ѝ. И в главата ѝ започваше да се оформя идея. Някой я беше излъгал.
Хедрик.
Тя наблюдаваше как Грейди ридае отчаяно, обвит от пипалата, а най-скъпите му спомени проблясват прожектирани, преди да бъдат изтрити.
По лицето на Алекса бяха започнали да се стичат сълзи. Но тя оставаше съсредоточена върху ставащото. Тя усещаше болката. Искаше да я чувства. Искаше веднъж да се докосне до истината.
Грейди продължаваше да се съпротивлява. Въпреки всичките си технологии, Бюрото не можеше да го надвие.
Гласът на Варуна отново зазвуча:
— Сега разбираш ли, Алекса?
— Да. Разбирам…
Тя също беше затворничка. Собствената ѝ ДНК бе собственост на Бюрото за контрол над технологиите.
Глава 21
Изостряне
Денис Дейвис крачеше сред чикагския офис на ФБР. Дясната ѝ ръка бе отпусната в клуп; по лицето ѝ личаха синини. Томас Фауъл крачеше до нея.
— Не разбирам, Денис.
— Те наблюдават комуникациите ни. Дори нашите началници несъзнателно следват насоките им, защото информационната ни мрежа е компрометирана.
— Не ми казвай, че си започнала да вярваш в онова вездесъщо Бюро.
Тя му хвърли противоречив поглед.
— Ти не беше там, Томас. Онази жена едва не ме уби с голи ръце, без дори да се задъха.
— Никой не обича да губи, особено ти. Само че…
— Не става дума само за боя. Не мога да ти опиша другите неща, които видях, защото няма да ми повярваш. Просто приеми, че казвам истината.
— Ами близнаците? Онези, за които Грейди казва, че са клонинги?
— Зная, че звучи налудничаво. Бъди търпелив.
— И наистина искаш да уредиш Грейди да разговаря с Котън?
— Ако успея да накарам главния агент да повярва, да.
Той я хвана за здравата ръка, за да я спре, и заговори тихо, настойчиво:
— Нали осъзнаваш какво може да направи за кариерата ти този случай? И че има вероятност да провалиш всичко това, като се вслушваш в тези нелепици за БКТ…
— Ти не беше там, Томас.
— Девет години работя над този случай, Денис. Почти едно десетилетие от живота си. Заради него бях понижен. А сега ти възнамеряваш да обявиш, че Котън не е атентатор и че Грейди не е мъртъв. Че е възможно останалите жертви на Вършачите все още да са живи.
Тя го гледаше право в очите.
— Тази възможност трябва да бъде проучена.
Фауъл погледна напред, към кабинета на главния специален агент, където един администратор разговаряше по телефона.
— И имаш доверие на Болингс?
— Не мисля, че от БКТ са внедрили свои хора. По-скоро те следят системите ни. Тяхната сила са технологиите. Освен това се нуждая от неговото одобрение и присъствието му като свидетел.
Фауъл примирено повдигна ръце.
— Кариерата си е твоя. — Той се отправи обратно към асансьорите.
— Нали ще се оглеждаш за Грейди на мястото, където ти казах?
Той кимна мрачно.
— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, Денис. Пази се.
Жената остана загледана в него. В действителност тя не можеше да го вини. Те бяха притиснали Котън. Той бе признал всичко. Разбира се, лудитът искаше да има дело, за да печели популярност, но в някои отношения същото искаше и ФБР.
В друго време щеше да мисли за Котън — сега ѝ предстоеше работа. Дейвис отново се отправи към кабинета и достигна бюрото на асистента точно когато той приключваше разговора си.