Роан ужким следваше съветите на васалите си, и това бе нещо добро, не само защото тези достойни мъже даваха мъдри предложения, а и защото го предпазваше от изкушението да им покаже кой всъщност заповядва — подобно поведение, макар напълно подобаващо и оправдано, щеше да разруши впечатлението, което се мъчеше да създаде с толкова усилия. Важно бе другите знатни господари на Риалата да останат твърдо убедени, че Зеавовият наследник трябва да се напътства като малко дете — че от дракона е излязло агънце. Роан виждаше, че старанията му дават плод, ала напрежението му струваше много.
Рьолстра увеличаваше тревогите на Роан и като постоянно загатваше за дъщерите си, тоест за изгодите от евентуален брачен съюз. Например на предиобедния съвет в шатрата на Негова всесветлост, където младежът вземаше участие заедно с другите князе, Найдра и Ленала присъстваха също, наливаха му вино и го поглъщаха с погледи; присъстващите виждаха всичко и по-въздържаните от тях си смигаха, а по-невъздържаните се мушкаха един друг в ребрата. По пладне, когато имаше почивка, Гевина и Ианте се появиха с освежителни напитки; князете взеха открито да се хилят и да се ръгат с лакти, а Роан почервеня до уши. „Поне сега изглеждам наистина глупак“ — каза си тъжно той. Но това не му пречеше да преценява най-хладнокръвно качествата на всяка отделна дъщеря и да противостои с разсъдъка си на нежеланото въздействие, което чаровете им биха могли да имат върху него. Впрочем и шестте бяха далеч от съвършенството, въплътено в Шонед, и както на времето всички жени в Цитаделата бяха бледнели при сравнението с нея, така сега и техни високородия биваха затъмнени: по-точно осветени така безмилостно, че недостатъците им изпъкваха до един. Гевина например бе склонна да се киска за щяло и нещяло; Рузалка гледаше младежа така, сякаш той принадлежеше към съвършено различен от нея самата човешки вид и от лицето й не слизаше удивеното изражение, все едно й се струваше невероятно той като другите мъже да яде, да пие и да си почесва носа… Роан благодареше на Богинята, че Шонед се смее с искрен смях и го приема естествено, без глупави предразсъдъци.
Найдра бе много хубава, ако човек харесва жени от нейния тип, ала той бе изграждал своя вкус по майка си и сестра си (едната — русокоса, синеока и белолика, другата — с черни коси и очи и златисторумена смуглота) и я намираше просто „възкафява“. Освен това тя често се заглеждаше в скута му, сякаш мереше мъжествеността му, и прикритата й похотливост го отвращаваше. Още един повод впрочем да благодари на Шонед, задето бе откровено чувствена. Благодарен бе и за способността й да мисли — всеки път, когато срещнеше погледа на Ленала, втората сред законните дъщери на Негова всесветлост: тя му се любуваше непресторено, и Роан навярно би се чувствал поласкан от такова открито възхищение, ако в очите й личеше поне капка ум. Отсега още той съжаляваше нещастника, който би се оженил за тази напълно безмозъчна княгиня.
Другите две обаче бяха неоспоримо красиви. С блестящи коси, очи и тен, с ярки устни и грациозни движения, те се държаха не като момиченца, а напълно като жени. Пандсала бе подчертано хладна, с което сигурно целеше да го заинтригува и увлече, докато Ианте му отправяше недвусмислена покана с очи всеки път, когато го погледнеше. Роан проявяваше достатъчно честност към себе си, за да си признае, че ако я нямаше Шонед, наистина щеше да се изкуши от Пандсала и почти да не устои на Ианте. В този ред на мисли той започваше да открива, че битността на млад, хубав и състоятелен владетел носи немалко радости.
Всички приятни усещания обаче хвръкнаха, когато след края на съвета Рьолстра го задържа за разговор насаме. Върховният княз отбеляза развеселен: