От шатрите на Върховния княз се чуха поздравителни възгласи и възторжени викове: раздаването на наградите бе започнало. „Е, да!“ — намръщи се Шонед. — „Тобин ще си получи рубините, Ками — карнеолите… А Роан да се задави с изумрудите дано!“
— Честито, твоя светлост! — Тя изрече подигравателно на висок глас дълго отказваната похвала и се излегна по гръб във влажната трева. Загледа небето, облаците, които ту закриваха, ту откриваха трите изгряващи луни. Гледката не уталожи чувствата й. Знаеше, че ревнува; знаеше, че с това сама си вреди (единствено с това да беше!), но не можеше да не кипи от злоба при мисълта за скъпите рокли и накити на съперничките си, за тяхната изтънчена женственост и грижливо гледана хубост. И също при мисълта, че сега, в този именно миг те можеха да флиртуват с Роан, а тя не можеше; че сега, в този именно миг те наистина флиртуваха, ловяха погледите, усмивките му, ласкателните му думи и им отвръщаха… „Ти обаче си мой, хитрецо; синеок драконски сине, дето се оставяш да те ухажват и нехаеш за опасността…“ — процеди Шонед. — „И кълна се в Богинята, ще ти го докажа!“
В този миг един трезв, разсъдителен глас се обади от скрито ъгълче на съзнанието й. Заговори, като накара тутакси ревността да замлъкне: „Ти наистина ли желаеш да притежаваш мъжа, който днес те изкуши да извършиш убийство?“ Шонед не можеше да не отвърне на този глас — и поде дълъг, мъчителен спор със себе си. От една страна изтъкваше довода, че бе спасила живота на Роан, призовавайки дракона-призрак, за да уплаши меридеца и да отклони смъртоносното му оръжие. Беше успяла. Но човекът беше загинал. Противно на всички свои намерения тя бе нарушила най-страшния, най-свещен обет на фарадим, бе сторила точно онова, за което още преди време Уривал я бе предупредил да внимава: бе поставила дарбата си в услуга само на Роан, бе подчинила силата си на неговите интереси и бе забравила всичко друго. Можеше ли да има оправдание за нея? В името на най-възвишеното чувство се бе опетнила с най-долния грях: отнела бе човешки живот. Благородната подбуда и отвратителното дело бяха рожби на волята й. Но дали бе възможно така, както те съществуваха заедно в нейното съзнание, в личността й да се съвместят взаимно противоречащите си същности на фаради и на владетелка?
Ето въпроса. Как едновременно да служи и да бъде вярна на множеството повели: тази на обучението й в Светилището, тази на любовта и към Роан, тази на дълга й към Пустинята? Къде впрочем оставаше дългът към нея самата, такава, каквато се познаваше и държеше да бъде — гордата и самоуверена Шонед, свикнала да е наясно със себе си и да се уважава, да преценява разумно и да направлява отговорно постъпките си? Как да преценява, да направлява и носи отговорност, когато не беше сигурна, че има избор?
„Добре“ — продължи разсъдителният глас — „ти можеш да се омъжиш за Роан и да се отречеш от уменията си на фаради. Можеш да бъдеш само княгиня, да отхвърлиш изкушението да облагодетелстваш повелителя си с могъществото на своята дарба.“ — Да — съгласяваше се Шонед — това беше изход; но нали Роан я искаше за съпруга (и съответно Андраде — за съпруга на племенника си) тъкмо поради това, че притежаваше тази дарба и тези умения. От нея се очакваше задължително да бъде фаради и княгиня. Ами децата й един ден? Те почти несъмнено щяха да наследят дарбата на слънцебегачи; и от кого щяха да вземат пример как да си служат разумно с нея, ако тя погребеше в забрава всичко, на което я бяха учили? После, тези деца щяха да наследят от баща си и друга сила — силата на властта; но понеже слънцебегачите дължаха вярност не на отделни княжества, а на Светилището, те предварително бяха обречени да се разкъсват между княза и първожрицата, между своя баща и своята пралеля, както сега се разкъсваше Шонед, изнемогваща да дири отговори на нерешими въпроси.
Нерешими ли? — прониза я отговорът. Тя захлупи лицето си с ръце и се обърна по корем, защото не можеше да понася хладната, мека ласка на лунните лъчи по страните си. Нямаше какво да се решава! Днес тя беше отрязала всички пътища назад и встрани, веднъж завинаги, като беше използвала преднамерено тайните си познания, за да причини смърт. И това не беше първата й простъпка! Тя си припомни виночерпеца от Цитаделата, загинал в двубоя между нея и служещия на Рьолстра слънцебегач: още тогава бе направила избора си, без дори да го съзнава.
„В такъв случай“ — обобщи трезвият и суров глас — „като знаеш онова, което ти е известно сега, можеш да откажеш да се омъжиш за Роан и да се отървеш от изкушението. Ще бъдеш просто слънцебегачка, далеч от отговорностите на владетелка и превратностите на властта, чиста пред съвестта си. А Роан може да се ожени за друга…