— Порадвай се още малко на омразата си, Ианте, щом омразата за тебе е живот. Свършено е с нея, щом се роди синът на Роан.
Принцесата се закова на място и миг-два стоя като ударена от гръм. Шонед се усмихна в себе си. Ианте излезе и остави вратата след себе си широко отворена.
Шонед не избърза навън, искаше първо да събере сили. Облече бавно дрехите за езда, като се радваше, че най-после може да прикрие голотата си и тръгна полека по осветения от пламъците на факли коридор. Стигна до стълба, която се губеше високо в мрака над нея. Наложи се да почине няколко пъти, за да спре световъртежа в главата си. Най-после стигна до просторно помещение, обляно в първите лъчи на зората. Там я чакаше Роан.
Сивкавият полуздрач не спестяваше на погледа нищо от пораженията на пленничеството — ребрата му се очертаваха дори през ризата, скулите изглеждаха неестествено изпъкнали над хлътналите му страни. Гордият княз на драконите бе навлечен в жалки парцали — дрипави панталони и износени ботуши, провиснала от едното му рамо наметка… Златистите коси бяха слепени и потъмнели от пот, във възпалените му очи тъмнееше покруса, от която Шонед мигом усети как сърцето й болезнено се свива…
Съзнаваше съвсем ясно какво ще види той, когато погледне към нея. Безмилостната светлина ще очертае сивкавата й кожа, провисналите върху раменете дрехи, изострените черни на лицето, опънати до скъсване от усилието да задуши напиращия в гърлото ужас. В погледа му прочете болка от това, което видя, и тази болка бе много по-силна от собствените му задания.
— Спах с нея — каза внезапно той.
— Знам. И след като аз не мога да ти родя син, ще го роди тя.
— Трябваше да я убия.
— Не — все още не можеше да му обясни защо.
Той пристъпи към нея и я наметна с пелерината си, като внимаваше да не я докосне.
— Е, можем да тръгваме.
— Роан… ти си мой — промълви тихо Шонед. — Само мой.
Той поклати глава и тръгна пред нея към вратата.
— Никога не би могла да те отнеме от мен. Само ти ще решиш дали можеш да си тръгнеш от мен. Аз никога няма да се откажа от теб, нито ще допусна да ме оставиш.
— Аз пък няма да допусна да събираш останки — каза задавено той.
— Затова ли не смееш да ме докоснеш?
Той се извърна рязко и очите му потъмняха от агонията на недоизживяна мъка.
— Шонед, недей…
Тя помълча — искаше той да проникне в смисъла на думите й, и да разбере дали любовта му към нея ще победи омразата, която хранеше към себе си.
— Отдавна съм престанала да броя онези, които са с възползвали от тялото ми — каза тя с грижливо пресметната жестокост. Знаеше, че рискът е огромен. Но Шонед познаваше добре мъжа срещу себе си — унизен, наранен и все пак тъкмо тя му нанасяше невероятен удар, но знаеше, че шокът щеше или да го довърши или да го върне отново при нея.
Познаваше го добре. Той посегна плахо към нея и я прегърна така, сякаш очакваше да се разпадне в ръцете му. Шонед сгуши глава до рамото му и остави сълзите да отмият мъката в душата и очите й, да отмият чуждото докосване до неговата плът…
На двора не се виждаше жива душа, но Шонед усети върху себе си погледите на стотици очи, притаени в сенките на замъка. До портите отвън бяха вързани два коня, към седлата им бяха прикрепени мехове с вода. Ианте държеше гостите й да оцелеят след прехода през Пустинята. Роан и Шонед се качиха на конете и напуснаха крепостта. И двамата бяха забелязали, че Ианте ги гледа от укрепленията, но не казаха нищо и продължиха да яздят в мълчание.
С опънати до краен предел нерви, Роан като че ли очакваше всеки миг в гърба му да се забие стрела, но Шонед знаеше, че това няма да се случи. До средата на зимата, повтаряше си тя, средата на зимата… Дотогава щеше да реши каква смърт да избере за Ианте.
— Само една лека схватка — говореше с умолителен тон. — Хората са неспокойни, знаят, че силата е на наша страна, и искат да го докажат! Една кратка битка…
Рьолстра сви устни и отмести блюдата със закуската. Опяването на Ястри бе успяло да съсипе окончателно удоволствието му от храната.
— Лека схватка, значи — каза замислено той. — Нещо, което господарят Чейнал знае много добре как да превърне в сериозна битка. Нищо ли не си чувал за него? Той знае всичко за войната, Ястри. Учил се е да воюва от самия Зеава, а и е натрупал значителен опит във войните с меридците. Не, все още е рано за леки схватки. Много рано. Хайде, бъди добро момче и ме остави да си довърша закуската на спокойствие.
В Ястри обикновено поруменяваше от гордост. Досега бе ръководил лично военните учения на собствените си войски, но сега пламна от гняв. Беше красив момък, едва шестнайсетгодишен, с типичните за младостта възторг и склонност към прибързани решения. Най-после се бе отървал от досадните наставления на своите възпитатели и съветници и бързаше да се възползва от свободата си. За огромно негово съжаление се оказа, че Рьолстра е още по-суров и непреклонен от всичките му наставници. Кожената броня с хералдични знаци му стоеше чудесно, още повече, че след суровия лагерен живот момчешката му заобленост се бе стопила и сега съвсем бе заприличал на истински войн. Рьолстра забеляза с неодобрение поруменелите бузи и пламъчетата в сивозелените му очи, и реши, че е време да даде на хлапака добър урок.