Корабите на Лийн стояха закотвени в устието на Фаолаин и също изчакваха времето да се оправи. Наложи се чакат дълго. Едва на десетия ден водачът на флотилията реши, че е безопасно да отпътуват към морето. Роан и Чей изпратиха с погледи платната, които се издуваха от силния вятър, и си мислеха, че заедно с корабите си отива и последната възможност за отстъпление към другия бряг. Войската на Пустинята вече беше на сирска земя и трябваше да победи или да загине. При тази мисъл Роан усещаше в душата си странно задоволство. Независимо кога щеше да се състои битката и какъв щеше да е нейният изход, поне се знаеше, че връщане назад не може да има. За него липсата на възможност за избор означаваше по-малко вътрешни терзания.
Заедно с Чей и Дави размисляха върху бъдещата тактика и съставяха най-различни планове. Разиграваха върху картата възможни варианти и обсъждаха как най-добре да съгласуват по време действията на различните родове войска. Това бе единственото, което можеха да правят, докато изчакват доклада на съгледвачите и когато информацията най-после пристигна, новините се оказаха лоши. След заминаването на корабите времето се бе задържало хубаво в продължение на два дни, през които Рьолстра се придвижи още по-навътре в територията на Сир и успя да получи подкрепление. Според съгледвачите, армията му била поне двукратно по-многобройна.
Същата сутрин падна ледена мъгла и Роан, Дави и Чей потеглиха заедно с оръженосците и военачалниците към позициите на Рьолстра, за да разузнаят лично обстановката. Роан трепереше от студ под плътната пелерина и проклинаше на ум натежалите от дъжд облаци, които се задаваха от север. Но това, което истински го вледени, бе гледката, разкрила се пред очите му от върха на един хълм.
Низината, където до скоро бе разположен лагерът на Рьолстра, сега бе потънала във вода до колене. Към притоците на Фаолаин бяха изкопани канали, по които водата от реките се връщаше обратно и низината се бе превърнала в огромно езеро, широко поне две мери. Бе невъзможно да го прекосят. Дъното не бе достатъчно твърдо да издържи тежестта на конете и ездачите, дори бреговете бяха покрити с плътен слой коварна тиня. Само горещото лято и мрежа от отводнителни канали можеха да изсушат почвата. Но имаше и друго, нещо, което само коварството на Рьолстра можеше да измисли, за да съсипе завинаги тази богата и плодородна земя.
— Усещате ли на какво мирише? — попита тихо Роан. — Сол… — Дави изруга в отчаянието си, а Чей си пое дълбоко дъх и не каза нищо. Роан вдъхна отново характерния мирис, носен от лекия ветрец над водата. — Дърветата вероятно са били прекалено мокри и не са могли да ги запалят, в противен случай Рьолстра нямаше да ги остави — отбеляза той и обърна Паща назад. Прибра се в палатката си и нареди до вечерта никой да не го безпокои.
Привечер съобщиха на Чей, че князът иска да го види и когато той влезе в палатката, намери Роан в прекрасно настроение. Князът седеше на нара, а върху килима до краката му се търкаляше полупразна тумбеста бутилка. Държеше чаша вино и я въртеше между пръстите си преди да отпие. Всеки път правеше по пет завъртания, сякаш извършваше някакъв тайнствен ритуал. Чей го погледа, замислен дали алкохолът бе успял да притъпи донякъде страданията на княза от раните по тялото и в душата му. Но когато синият поглед се впи в очите му, Чей разбра, че болката в тях е по-силна от всеки друг път.
— Сядай — каза Роан и това бе по-скоро заповед, отколкото покана. — Този път трябва да ме изслушаш. Налага се да ти кажа много неща.
Чей седна. Князът не му предложи чаша, но на Чей и без това не му се пиеше. Роан го гледаше втренчено, докато въртеше чашата пет пъти между пръстите си. После пое поредната глътка. По очите и гласа му изобщо не личеше, че е пил.
— Все си мислех, че съм умен и цивилизован. Цял живот съм си казвал, че трябва да се управлява със закони, не с меч. И какво успях да направя в крайна сметка? От дете са ми внушавали, че един княз трябва да се грижи за земите си и хората в тях. — Дългите чувствителни пръсти отново завъртяха чашата, последва глътка вино. — Не превъзхождам с нищо живелите преди мен. Мъча се да се утеша с мисълта, че правя това, което съм принуден да правя и се оказва, че съм особено надарен в областта на всички варварски изкуства — война, насилие…