Денят беше топъл, ала Криго трепереше, докато се пъхаше между завивките в леглото. Главата го болеше страшно, езикът му бе надебелял от неистова жажда за дранат, той стискаше одеялото с треперещи пръсти. Нещастникът обаче бе свикнал с тези признаци, с всички съпътстващи мъки и знаеше колко от тях може да понесе. Онова, с което така и не свикна, бе мисълта, че е предал всичко, което някога бе обичал и ценил.
Преди пет години Криго пътуваше на север, към Фесенден, с поръка от господарката Андраде да замести друг слънцебегач, загинал при изкачването на планината. Младежът бе възбуден от съзнанието, че са го отличили, и очарован от далечното пътешествие над разнообразни земи — защото не беше виждал друго освен Светилището и родното си място в Гриб, едно скромно селско стопанство. По светлината той бе споделял със своите приятели в Светилището впечатленията си, които ги забавляваха, а също и възбуждаха завистта им дни наред. Но точно на границата между Ливадна земя и Княжески предел Криго трябваше да пресече един ръкав на река Фаолаин, и дори този кратък пробег по съвършено спокойна вода бе достатъчен, за да го хвърли в несвяст. И точно тогава хората на Върховния княз го заловиха.
Не го завързаха, защото бе напълно излишно. Трябваше само да го карат по реката, за да я вижда и да усеща движението й. Той бе свободен да си тръгне щом пожелае, и същевременно неспособен да го направи. Криго трепереше от глава до пети, призляваше му, не можеше да мисли за нищо друго освен окаяното си състояние — и почти не съзнаваше, че пътува с пленилите го нагоре по Фаолаин, към Канарата, палата на Рьолстра. Когато най-сетне дойде на себе си, младежът се видя да лежи върху най-меко легло в една разкошна стая. Тази стая с брокатени завеси и изглед към планината стана по-късно негов затвор, защото в нея той пи за първи път смесено с дранат вино.
В началото не бе разбрал. Самата господарка Палайла му бе донесла виното и му беше наляла в чашата със собствените си прелестни ръце. Честта да бъде обслужван лично от нея не се бе сторила непривична на Криго. Като слънцебегач той бе свикнал да го посрещат почтително и гостоприемно навсякъде. Тя му бе казала, че са изпратили вест до Светилището, че е жив и здрав. Палайла се бе усмихвала през цялото време и беше проявила такива грижовна ласкавост, че Криго не бе заподозрял нищичко.
Ала по-късно виното стана друго. Прекосяването на водни повърхности се бе оказало нищо в сравнение с липсата на дранат през дъждовните дни на късната есен, когато слънцето не се показваше, а луната се криеше зад облаци. Телесните — почти предсмъртни — мъки на Криго бяха още по-страшни сега, когато беше с целия си ум. Накрая сам Върховният княз Рьолстра бе дошъл при пленения фаради късно една нощ, след някакво празненство, загърнат в златотъкан плащ, който сияеше на светлината на огъня. Това сияние порази очите на Криго, студеният му пламък прониза като меч мозъка му. Рьолстра предложи на младия слънцебегач вино, което Криго изпи и тутакси се почувства по-добре. Но благодарността му се замени с нарастващ ужас, когато Върховният княз започна да обяснява защо е изпитал облекчение.
Хиляда пъти оттогава насетне невъзвращенецът се бе питал защо не предпочете смъртта. И лесно бе успявал да си отговори: бе млад, обичаше живота. Мислеше, че ще успее да отвикне от страшната упойваща билка; възнамеряваше да изпрати тайно вест до господарката Андраде. Но вече бе признал пред себе си, че тези отговори са самозаблуди. Разтърсван от тръпки под одеялото, той горчиво се чудеше как може все още да изпитва толкова дълбок срам от падението си. Нещастникът затвори очи, за да не вижда хладната сребърна кана върху масата. Той я мразеше и копнееше за нея, благославяше я и я проклинаше. Каната, по-точно нейното съдържание, го държеше в своя власт досущ така, както и Рьолстра. И това бе единствено верният отговор.
Пак хиляда пъти оттогава насетне Криго бе яхал светлината по заповед на Върховния княз; бе използвал уменията си на фаради, за да обменя вести със съгледвачите на Рьолстра в най-видните владетелски и благороднически дворове. Днес бе провел редовната среща с виночерпеца на Цитаделата и бе изразходвал всичките си сили, за да отсее между лукавствата на този алчен подмазвач сведенията, които Върховният княз искаше. Вечерта щеше да използва лунната светлина за да се свърже отново с виночерпеца, този път за да му предаде поръченията от Рьолстра. Криго едва не се разрида на глас, не само защото тялото, му жадуващо отровата, му причиняваше страшни болки. Той знаеше, че господарката Андраде храни особени чувства към обитателите на Цитаделата, че с тях я свързват връзки и на кръвта, и на роднинската обич, и ако предадеше младия принц, той, Криго, сам се обричаше на двойно и тройно проклятие. За него животът вече нямаше никаква стойност. Но за Рьолстра струваше много. Всеки от двамата определяше за душата, му съвсем различна цена.