Известно време в молителната цареше пълно мълчание. Събранието почиташе паметта на мъртвия. След това Върховният княз се изправи пред трепкащите свещи, за да произнесе реч. Гласът му беше чудесен, създаден за тържествени речи (и за мълвене на нежности) и Рьолстра знаеше как да пусне в ход различни тонове и трептения, за да въздейства най-силно върху слушателите. В краткото си слово той изрази съжаление, задето великият знатен княз Зеава е напуснал преждевременно този свят, и отправи към Богинята молба да приюти духа на покойника в любящата си прегръдка. Ала всеки между присъстващите можеше да отгатне, че Рьолстра мисли и чувства точно обратното на онова, което говори. Хората в молителната зала на Канарата се бяха събрали не за да следят спазването на формите за отдаване на дължима почит, а за да се наслаждават на иронията в държането и речта на Негова всесветлост, както и да се полюбуват на перспективите, които се разкриват пред тях самите, с кончината на Зеава. Защото под кристалния купол едва ли имаше човек, който да не подготвя заговор във вреда на Роан.
Когато Рьолстра замълча, Палайла вдигна поглед към него. Тъмните му коси бяха увенчани от сребриста светлина, очите му изглеждаха почти безцветни, тънкият жълтеникав лъч на свещта в ръката му изтъкваше силните лицеви кости и подигравателните очертания на устата. Взорът му срещна нейния и тя леко се усмихна. „Колко е чудесно, че се разбираме“ — помисли си Палайла. Положението й щеше да бъде несигурно, докато не родеше син на Върховния княз, но тъй като бе наясно как разсъждава господарят й, Палайла можеше да следва мислите му, да ги отгатва и понякога дори да надхитрява могъщия си и опасен любовник.
Един по един, в обратен на старшинството ред, събралите се наставаха и излязоха през вратата. Оставяха свещите си върху лавици по стените от двете страни на сводестия вход. Палайла имаше привилегията да върви непосредствено преди Негова всесветлост и да остави свещта си точно до мястото, където самият той щеше да постави своята. С такава привилегия би могла да бъде отличена единствено законна съпруга, но Палайла се ползваше не само с нея, но още с множество други, подобни привилегии, и ги пазеше най-ревниво от посегателство. Някой ден те щяха да й принадлежат по право.
Бе уморена и украсените сребърни игли, придържащи воала, й причиняваха главоболие. Въпреки това, когато останалите заслизаха по стълбището към залата за приеми и подготвеното там пиршество, Палайла не тръгна с тях; нито пък се запъти към спалнята си. Върна се в молителната и предпазливо заопипва пътя между редиците столове в неосветеното помещение, към най-далечното от входа място — края на дъговидната кристална стена. Криго скоро щеше да дойде тук и да се отправи по лунните лъчи към Цитаделата. Той често й вършеше такива дребни услуги, без знанието на Рьолстра, защото именно тя му осигуряваше запасите от дранат.
Приглушеният звук на отваряща се врата я накара да се обърне, готова да повика слънцебегача. Но не Криго бе влязъл. Беше Пандсала.
Палайла прикри уплахата си и си помисли: „Дано Криго се сети да не отваря веднага, а първо да послуша отвън!“ После се усмихна ласкаво към завареницата си и я попита:
— Какво правиш тук?
— Бих могла да ти задам същия въпрос — отвърна Пандсала с усмивка, която играеше около устните й и се различаваше даже в полумрака на молителната. Тази усмивчица силно обезпокои Палайла. Княгинята пристъпваше по белия килим към нея с достолепна грация, сякаш крачеше в сватбеното си шествие. — Положително не скръб по стария княз е накарала и двете ни да се върнем. Всъщност не знам защо не си слязла долу, нито пък ме вълнува; вълнува ме единствено това, че сега сме сами. Което рядко се случва, права ли съм?
— Да. Но защо желаеш да разговаряш с мен насаме, Пандсала? — Умът на Палайла кипеше трескаво, а погледът й претърсваше всяка гънка по робата на момичето. Нож? Шишенце с отрова? Кой би заподозрял една княгиня в убийство?! Синът, когото Палайла бе сигурна, че носи, представляваше заплаха за всички дъщери. Може би Пандсала беше изпратена тук, за да отстрани заплахата? В двореца на Канарата имаше достатъчно пришълци, върху които да може да бъде хвърлено обвинението, а и сред постоянните обитатели достатъчно хора я мразеха, за да направят списъка на заподозрените, практически безкраен. — Няма ли да седнеш? — покани тя, като разсъждаваше, че от седнал враг може да се избяга по-лесно, отколкото от стоящ.