Роан стисна очи. Богиньо, какво е това, което позволявам да се извършва тук? Драконите нападат стадата ни, тъй че ги унищожаваме; но нима вълците хищните птици, морските чудовища не правят същото? Не са ли драконите част от нашия свят? Как да оправдая тази касапница? Как да я спра?
— Изглежда сме сами, господарю — изрече някъде до него мек глас.
Той трепна, а конят му долови това и направи няколко нервни танцови стъпки по камъните. Младежът стегна юздите и потупа жребеца по врата, за да го успокои.
— Роан, какво се е случило? — запита Шонед.
— Мразя това — прошепна той, вперил очи в стените а клисурата (за да не бъде изкушен да погледне към нея). — Винаги съм го мразил. Ала не мога да го спра.
— Ако на твое място бе някой друг, щях да му кажа, че като техен княз можеш да им заповядваш както ти е угодно.
— Само че аз съм твърде страхлив, за да използвам властта си, това ли искаш да кажеш?
— Не. Не съм искала да кажа такова нещо и ти го знаеш. Роан! Моля те, погледни ме.
Той я погледна. Не можеше да не го направи. Очите й преливаха от нежна загриженост. Тя го обичаше; той усети лъчите на любовта й да се протягат към него и да го вплитат в онази мрежа от сила и светлина, на която слънцебегачите бяха майстори.
— Какво ти е криво? — прошепна тя.
— Денят — отвърна кратко той и като смушка коня с пети, в лек галоп се отправи към клисурата. Безсилен бе да погледне Шонед в очите. Чу обаче тропот на други конски копита зад гърба си и спря. Беше леля му. Тя се изравни с него и властно пожела да узнае:
— Какво говореше на Шонед?
— Остави ме на мира.
— Стига си се държал като хлапе. Знам колко мразиш това, което става днес, но няма да ти олекне, ако опитваш да си го изкараш на нея. Да си княз не е толкова блага работа, колкото го описват, а?
— Не е. — Роан можеше да спре лова с една-единствена заповед. Никой не би посмял да я наруши, той бе княз. Съзнанието, че няма пречки да заповяда каквото пожелае, го плашеше; той не знаеше как да си обясни това. — Да не би да имам право? — избухна внезапно младежът. — Защо на мен е дадена цялата тази власт, а не на някой друг? С какво съм толкова по-различен?… И само не ми казвай, че се е случило непредвидено при раждането ми! В раждането ми няма нищо непредвидено: и двамата го знаем.
— Чудех се ти колко знаеш — отвърна спокойно първожрицата. — Впрочем появата ти на бял свят не е изцяло мое дело: вярно, че положих усилие да събера Милар и Зеава, но то бе съвсем скромно. Двамата ми спестиха труда.
Чуха се първите писъци на първите жертви — дракончета, загиващи при излизането от пещерите. Топлият ветрец разнесе мирис на кръв. Андраде продължи:
— Баща ми беше набелязал жених за мен. Аз не приех брака. Оставаше Милар. Богинята бе осенила с искра и нея, но тя не я използва въобще. Дарбата мина у Тобин. И у теб, подозирам; ти ще я предадеш на децата си, ала подсилена чрез Шонед. Какво по-велико бъдеще търсиш, Роан? И твоят дядо — моят баща — и аз желаехме едно и също: да видим семейството си на власт и във възход.
Не е било само това, знаеше Роан, но не точно този, а друг въпрос го терзаеше в момента. Когато се обади, в гласа му звучаха грубост, злоба и горчивина:
— Поне си пратила девица на баща ми, а не пачавра от твоя свещен вертеп!
Думите му пресякоха дъха на Андраде. Но закалената в словесни битки първожрица бързо се окопити и отговори:
— Глупак нещастен! Ако така възприемаш годеницата си, мога само да ти пожелая много радост в съвместния живот с нея. Тя е вече в кръвта ти, драги; между вас блика Огън, и дали ще се топлиш или ще се печеш жив на него, зависи само от теб!
Роан срита коня си, жребецът хукна напред, а Андраде не ги последва. Наближаваше пладне, клането продължаваше. Само от време на време някое дребно телце с разперени криле, гърчещо се от ужас, се вдигаше над клисурата; това разведри сърцето на младежа — поне известен брой дракони ще останат! И ще летят свободни! Имаше дълги промеждутъци от почти пълна тишина, в които ловците дебнеха новоизлюпените да пробият стените, но колкото повече пещери се отваряха, толкова повече писъци цепеха въздуха, и се сгъстяваше мирисът на смърт.
Един от старшите васали — Абидиас, господар на Туат — слизаше тромаво долу при коня си. Жегата горе на скалите явно бе непоносима. На седлото му бе окачен мъничък труп с осакатени криле; той го потупа почти ласкаво:
— Този тук няма да се гощава с овцете ми, ха-ха-ха! — „Този тук“ беше червеникав на цвят, с черно опако на крилете. — Кожата му ще опна върху любимия си стол, а ноктите и зъбите му ще нанижа по бойното си знаме.
Роан усети прилив на кипяща омраза, от който главата му щеше да се пръсне: мразеше гледката, на която бе свидетел, мразеше и себе си, защото в крайна сметка носеше отговорността за нея. Всеки смъртен вик на загиващ дракон пронизваше сърцето му като меч. И той не можеше да направи нищо.