— Не, исках да кажа, че не мога да стигна до Кеш без теб.
Гуда извърна очи към небето:
— Защо все на мен!
— Виж момчето — каза Боррик. — Изплашено е и толкова е уморено, че не може да мисли. Може да познава всички задни улички на Дърбин, но не знае нищо друго. А исаланецът… не бих казал, че мога да разчитам на него. Той си е луд.
Гуда погледна двамата им спътници и не му остана нищо, освен да се съгласи. Но все пак попита:
— И защо трябва да ми пука?
Боррик се замисли, но не можа да му хрумне разумно обяснение. Обстоятелствата ги бяха събрали, но истинско приятелство не съществуваше. Старият наемник изглеждаше съвсем приемлив спътник, но Боррик не можеше да го нарече приятел.
— Виж, аз наистина ще ти се отплатя.
— Как?
— Заведи ме в Кеш, помогни ми да се видя с хората, до които трябва да се добера, за да оправим тази бъркотия, и ще ти платя повече злато, отколкото ще видиш през целия си живот като пазач на кервани.
Гуда присви очи.
— Не го казваш просто ей така, нали?
— Давам ти думата си.
— И откъде ще вземеш толкова много злато?
Боррик помисли дали да не му разкаже цялата история, но все още не можеше да се довери чак толкова на Гуда. Едно беше да те смятат за безименен човек, обвинен в престъпление, което не си извършил. Съвсем друго — да разберат, че си принц, когото искат да убият. Макар Боррик да знаеше, че всеки, който се е досетил за самоличността му, е все едно мъртъв, ако стражите го хванат с него, Гуда можеше да се изкуши от мисълта за възнаграждение и да рискува. Предишният опит на Боррик с наемници не говореше много в полза на лоялността.
Накрая Боррик каза:
— Обвиниха ме в убийството на жената на губернатора на Дърбин по политически причини. — Гуда дори не примигна и Боррик усети, че е хванал вярната пътека: политическите убийства в Кеш, изглежда, не бяха нещо нечувано. — В Кеш има хора, които могат да ме очистят от това обвинение и нещо повече — те разполагат с ресурси. Сериозни ресурси. И могат да ти предложат… — пресметна набързо една достатъчно впечатляваща сума според стандартите на Кралството в кешийски пари — … две хиляди златни екю.
За миг Гуда се ококори, но после поклати глава.
— Не звучи лошо, Шантав, но…
— Е добре, нека да са три хиляди — каза Боррик.
За да го види дали не блъфира, мъжът отсече:
— Пет!
— Готово! — отвърна принцът. Плю в ръката си и я подаде.
Гуда погледна протегнатата му по обичая на търговците ръка и разбра, че трябва или да я стисне, или да му излезе име на клетвопрестъпник. Плю неохотно в дланта си и двамата си стиснаха десниците.
— Ей, Шантав! Ако се окаже лъжа, заклевам се, че ще те изкормя! Ако ще трябва да умра от глупост, поне ще имам удоволствието да те видя мъртъв миг преди сам да срещна Богинята на смъртта!
— Ако успеем, ще умреш като богаташ, Гуда Буле! — отвърна Боррик.
Гуда седна на влажната слама, а Боррик отиде до Сули.
— Как си?
— Това седло реже като сабя — отвърна хлапакът. — Разцепен съм на две.
Боррик се засмя.
— Винаги е трудно отначало. Ще те пообучим малко преди да тръгнем довечера.
— Не че това ще му помогне много, Шантав — намеси се Гуда. — Тези седла ще ги хвърлим. Момчето ще трябва да язди на гол гръб.
Накор закима енергично.
— Да, вярно е. Щом ще ги продаваме тези коне, не бива да допускаме някой да разбере, че са имперска собственост.
— Ще ни е по-лесно да влезем в града по реката, нагоре по Сарне с някой кораб — каза Гуда. — Така ще бъдем само четирима непознати сред тълпата. Но ще трябва да платим. Така че ще ни трябват средства.
Боррик пресметна оскъдната сума, която му беше останала, след като бе купил дрехи и оръжие във Фарафра, и разбра, че Гуда е прав. Нямаха достатъчно средства да си купят дори свястна храна в някоя по-прилична гостилница.
— Че кой ще ги купи? — попита Гуда. — Те са дамгосани.
— Вярно — отвърна исаланецът, — но това може да се оправи. Виж, седлата, уви, не могат да се променят, без да ги окепазим толкова, че никой да не ще да ги купи.
Гуда се надигна на лакът.
— Как ще промениш дамгата? Да не носиш и клеймо в тази твоя торба?
— Нося нещо още по-добро — отвърна дребният мъж, бръкна в торбата и измъкна малко затапено шишенце и една четчица. — Само гледай. — Дребосъкът измъкна тапата от стъкленицата и натопи четката в разтвора. — Желязото променя дамгата много грубо и лесно се познава. Но това тук е за художник. — Накор се приближи до първия кон. — Армията жигосва всичките си животни с имперската армейска дамга. — Мацна с четката и почна да нанася от течността по хълбока на коня. Чу се леко съскане и козината, докосната от четката, почна да почернява все едно, че я пърлеха с огън. — Подръж коня, ако обичаш — подкани той Боррик. — Не го боли, но топлината го плаши.