Боррик хвана юздите, а животното взе да мърда уши, чудейки се дали се ядоса от процедурата или не.
— Готово — каза след малко Накор. — Сега дамгата означава „Юнг Сут, търговец на коне от Шинг Лаи“.
Боррик се обърна и погледна. Дамгата беше променена и изобщо не личеше, че е преправяна.
— Възможно ли е някой в Кеш да го познава този Юнг Сут?
— Едва ли, приятелю, защото такъв няма. Но пък в Шинг Лаи има поне хиляда търговци на коне и никой не може да твърди, че ги познава всичките.
— Добре тогава — каза Гуда. — Като приключите с това и сме готови да тръгваме, ще ме събудите, нали? — След което се изтегна върху сламата и се повъртя малко, за да се намести по-удобно.
Боррик погледна Накор и каза:
— Като стигнем до реката, може би ще е по-добре да ни оставиш.
— Не мисля — ухили се шарлатанът. — Все едно смятах да ида до Кеш, понеже покрай юбилея човек може да поспечели пари. Ще има много игри на съдбата и много възможности да приложа дребните си номера. Освен това, ако се движим двамата заедно, с Гуда и момчето на няколко часа след или пред нас, няма да сме същите, които търсят стражите.
— Сигурно — отвърна Боррик. — Но те вече разполагат с доста добро описание на трима ни.
— Но не и на мен — ухили се исаланецът. — Никой от стражите не ме видя, когато спряха фургона.
Боррик си спомни, че когато имперските стражи ги оглеждаха един по един, Накор неясно как беше изчезнал.
— Да бе, я кажи как го направи?
— А, тайна е — отвърна мошеникът, ухилен широко. — Няма значение. Важното е, че трябва да направим нещо с твоята външност. Тъмната коса подозрително е почервеняла при коренчетата. Така че трябва да ти нагласим нова външност, приятел.
Боррик поклати глава.
— Още някоя изненада от тази твоя торба ли?
Накор се ухили още по-широко.
— Естествено, приятел.
Боррик се събуди от настоятелното ръгане на Сули, видя, че Гуда пази до вратата с изваден меч и скочи до него, също с готово оръжие.
— Какво става?
Гуда му махна с ръка да мълчи и се вслуша. Вече се мръкваше.
— Конници — прошепна наемникът, изчака още малко и прибра меча си. — Тръгнали са на запад. Този яхър е достатъчно далече от пътя и сигурно ще го подминат, но стигнат ли до онази пасмина, която оставихме при Джийлоджи, ще се върнат тук като мухи на тор. Трябва да тръгваме.
Боррик вече бе решил кой от четирите коня ще е най-подходящ за Сули, помогна му да се качи, връчи му юздите и каза:
— Ако се наложи да яздим бързо, хвани се за гривата с лявата ръка. И дръж краката си колкото може повече настрани, за равновесие. Няма да стискаш с коленете, разбра ли?
Момчето кимна, но от изражението му беше повече от ясно, че идеята да бърза за където и да е на конски гръб е почти толкова ужасяваща, колкото да налети на още стражи. Боррик се обърна и видя, че Накор е помъкнал седлата да ги изнася.
— Къде ги носиш?
Ухиленият исаланец отвърна:
— Отзад има едно старо торище. Предполагам, че няма да търсят под него.
Боррик се засмя. След минутка вечно ухиленият дребосък се върна и скочи пъргаво на гърба на коня си въпреки неизменната си торба и тоягата. Боррик усети вонята на тор и рече:
— Уф. Ако се съди по тебе за онова торище, май си прав. Едва ли някой ще се хване да рови из него.
— Хайде — подкани ги Гуда. — Докато съмне, трябва да се отдалечим колкото може повече.
Боррик махна с ръка и наемникът отвори вратата на яхъра след което и той скочи на гърба на коня си и препусна напред следван от Боррик, Сули и Накор. Боррик се постара да потисне ужасното чувство, че на всеки завой ги дебне засада, и се съсредоточи само върху едно: че с всяка изминала минута все повече се доближава до Кеш, до Ерланд и останалите.
Пахес бе оживено градче край река Сарне, там където пътят от Фарафра за Кахатара завиваше на североизток. На южния бряг имаше безброй складове — там керванджиите спираха тежките си фургони, за да претоварят на баржи и лодки стоката, разнасяна във вътрешността на империята. Мяркаха се и няколко платноходки. Ветровете духаха предимно на запад, така че през по-голямата част от годината беше възможно да се плава нагоре срещу течението на реката, освен при наводнения, от Кеш до Джамила и други селища, осеяли брега. А плаването по голямото езеро, така наречената Овернска глъбина, беше толкова оживено, колкото по всяко море на Мидкемия.
Боррик спря и се огледа. Чувстваше се много глупаво в сегашното си облекло. Носеше даха, традиционната носия на бендрифите, племе от Дъждовните планини. Облеклото се състоеше от ярко боядисано парче плат, овързано на кръста и заметнато през рамо като тога. Дясната му ръка беше гола, както и краката му. Вместо ботушите беше обул сандали с кръстосани по прасците връзки. Без снаряжението си Боррик се чувстваше тъпо и в същото време — уязвим. Но изборът беше подходящ, тъй като бендрифите бяха едно от малкото светлокожи племена в Кеш. Косата му беше подстригана почти до черепа и боядисана с някакъв разтвор с отвратителна миризма, който Накор бе измъкнал предната нощ, и сега беше смайващо руса, почти бяла на цвят. Стърчеше права, намазана с някаква сладникава помада и съвсем обръсната покрай ушите. Освен всичко друго бендрифите бяха известни като странен, отчужден народ, така че едва ли някой щеше да се учуди на мълчанието му. Боррик можеше само да се надява, че няма да се натъкне на някой „съплеменник“ толкова далече от родината им — езикът им не приличаше на никой друг от говорените в Кеш и той, разбира се, не знаеше нито дума от него. Въпреки че докато претърпяваше новото си превъплъщение, Сули беше подхвърлил, че може да му предаде кратък курс по гендрифи, езика им, тъй че Боррик беше накарал момчето да го научи на няколко фрази.