— Радвам се да го чуя — отвърна Гуда, — макар че бих пийнал преди да си потърсим подслон.
Боррик се съгласи и едрият наемник привика едно от прислужващите хлапета, което скоро донесе четири ейла. Боррик отпи и възкликна:
— Ха, че те са студени!
Гуда се протегна уморено.
— Ако си направиш труда да погледнеш на север, щом излезеш навън, Шантав, ще забележиш една планинска верига. Казва се Стълповете на светлината. Нарекли са ги така, защото най-високите им върхове винаги са покрити с лед, който при подходящи условия отразява светлината и гледката е страхотна. В този град процъфтява търговията с лед. Гилдията на ледосекачите е една от най-богатите гилдии в Кеш.
— Човек всеки ден научава по нещо ново — рече Боррик.
— На мен не ми харесва — заяви Накор. — Ейлът трябва да е топъл. От студен ме боли главата.
Боррик се засмя, а Гуда каза:
— Е, значи най-после сме в Кеш. Казвай сега как да стигнем при тези твои приятели?
Боррик сниши глас.
— Аз…
Гуда присви очи.
— Сега пък какво?
— Знам къде са. Само дето не съм сигурен как точно да се добера до тях.
Очите на Гуда се свиха в две свирепи цепки.
— Къде са?
— В двореца.
— Гръм и мълнии! — избухна Гуда и неколцина от посетителите на хана се обърнаха да видят какво е предизвикало гнева му. Той сниши глас, но все така свирепо прошепна: — Шегуваш се, нали? Моля те, кажи ми, че се шегуваш.
Боррик поклати глава. Гуда стана и вдигна шлема си.
— Къде отиваш? — попита го Боррик.
— Навсякъде другаде, но не и където си ти, Шантав.
— Но ти ми даде дума!
Гуда го изгледа и отвърна:
— Казах, че ще те доведа в Кеш. Сега си в Кеш. За двореца не си ми казвал нищо. — Насочи обвиняващо пръст към Боррик и добави: — Ти ми дължиш пет хиляди златни екю, а няма и една десета от петака да видя.
— Ще ги получиш — каза Боррик. — Имаш думата ми. Но трябва да намеря приятелите си.
— В двореца? — изсъска Гуда.
— Седни де, гледат ни.
Гуда седна.
— Да гледат. Ще взема да се кача на първата лодка за Кимри, която намеря, ще ида до Хансуле и ще взема някой кораб за Източните кралства. Ще пазя керваните в някоя чужда земя през остатъка от живота си, но ще съм жив, което не мога да кажа за теб, ако се опиташ да влезеш в двореца.
Боррик се усмихна.
— Знам аз една-две хитрини. Какво ще ми струва, за да те задържа с нас?
Гуда не можеше да повярва, че Боррик му говори сериозно. Помисли малко и отвърна:
— Удвои обещаното. Десет хиляди.
— Готово — каза Боррик.
— Ха! — сопна се Гуда. — Много ти е лесно да обещаеш, след като след ден-два всички ще сме мъртви.
Боррик се обърна към Сули.
— Трябва да се свържем с определени хора тук.
Сули примигна неразбиращо.
— Господарю?
Боррик зашепна:
— Гилдията на крадците. Шегаджиите. Пършивото братство или както ги наричат в този град.
Сули кимна все едно, че е разбрал, но по лицето му си личеше, че не е схванал и дума.
— Господарю?
— А бе що за просяк си ти?
Сули сви рамене.
— Просяк съм, ама в нашия град няма такива групи.
Боррик поклати глава.
— Виж какво. Излизаш и намираш най-близкия пазар. Намери някой просяк — това поне ще можеш да направиш, нали? — Сули кимна. — Просто му пусни някоя пара в ръката и му подшушни, че тук има един пътник, който иска да си поговори с някого по много спешен въпрос, и че случаят си заслужава някои хора тук, които могат да оправят едно друго из града, да отделят от времето си за него. Разбра ли?
— Да, господарю.
— Ако просякът почне да ти задава повече въпроси, само му кажи следното… — Боррик се помъчи да си спомни някоя от историите, които Джеймс му беше разказвал за детството си сред крадците на Крондор, и след дълга пауза добави: — Има един в града, който не иска да създава никакви трудности с това, че е тук, но иска да уреди нещата така, че всички да останат доволни. Ще се справиш ли?
Сули повтори указанията и след като Боррик се убеди, че ги е запомнил добре, го отпрати. Продължиха да пият и по едно време Накор бръкна в торбата си и извади от нея комат хляб и голямо парче сирене. Боррик го изгледа втренчено.
— Ей, я чакай малко! Когато стражът прегледа торбата ти, беше празна.
— Така е — отвърна Накор и зъбите му блеснаха с неестествена за лицето му белота.
— Как го направи? — изпръхтя Гуда.
— Номер — отвърна смеещият се дребосък, сякаш това обясняваше всичко.
По залез-слънце Сули се върна, седна до Боррик и каза:
— Господарю, отне ми доста време, но най-накрая намерих човек, какъвто искахте. Дадох му една монета и му казах каквото ми наредихте. Той ми зададе много въпроси, но аз повтарях само каквото ми казахте и нищо повече. Той ми нареди да го изчакам и офейка. Чаках с голям страх, но щом се върна, всичко се оказа наред. Той каза, че ония, с които искате да говорите, ще се срещнат с нас, и назова времето и мястото.