— Зависи — отвърна водачът им, висок мъж с прекалено широка усмивка. Бузите му бяха толкова пъпчиви, че чак го обезобразяваха, което си личеше въпреки сумрака. Другите зад него бяха само сенчести силуети. — Какво искаш?
— Трябва да вляза в двореца.
Мъжете се разсмяха.
— Това е лесно — отвърна пъпчивият. — Само се постарай да те задържат и да те изправят пред Върховния трибунал. Нарушаваш имперския закон и готово. Убий някой страж, това ще ти свърши работа.
— Трябва да вляза незабелязано.
— Невъзможно. Освен това защо да ти помагаме? Откъде да знаем, че не сте имперски агенти? Не говориш като бендрифи, въпреки носията ти. Градът напоследък гъмжи от агенти, които търсят някого — кой точно, не знаем, така че може и да си ти. Във всеки случай — рече той и извади дългата си сабя — имаш десет секунди да обясниш защо просто да не ви убием и да не ви приберем златото още тук.
Боррик и Гуда също извадиха оръжията си, а принцът рече:
— Първо, защото мога да ви предложа хиляда златни екю, ако ни кажете как да влезем, и второ, защото ще го удвоя, ако успеете и да ни вкарате.
Главатарят махна със сабята си и приятелите му отстъпиха, без да отпускат сабите си.
— И?
— И ви нося поздрави от Праведника в Крондор.
Главатарят помълча малко и отвърна:
— Впечатляващо.
Боррик въздъхна напрегнато, а главатарят продължи:
— Много впечатляващо. Защото Праведника умря преди седем години и сега Шегаджиите ги командва Добродетелния. Представянето ти нещо не пасва, шпионин. — И подвикна на хората си: — Убийте ги.
Уличката бе твърде тясна, за да може Гуда да развърти големия си меч, затова той измъкна двете си ками, Боррик извади рапирата си, а Сули — късата си сабя. Тримата застанаха един до друг и Боррик се извърна към Накор.
— Можеш ли да отвориш тая ключалка?
— Естествено — кимна исаланецът.
И в този момент нападателите ги връхлетяха.
Рапирата на Боррик прониза гърлото на първия, докато Гуда отбиваше мушканията на дългата сабя на втория с камите си. Сули никога не беше използвал сабя, но я размахваше с такава увереност, че мъжът срещу него отстъпи.
След смъртта на първия си съратник нападателите се отдръпнаха. Никой не искаше да се наниже на рапирата на Боррик. Тясната уличка не предлагаше предимство на никоя от двете страни, но нападателите можеха да не се престарават, а да изчакат хората на Боррик да се уморят и тогава да ги очистят, защото те нямаха къде да отидат.
Накор порови в торбата си и намери каквото му трябваше — шишенце.
— Какво… — почна Боррик и бе принуден да плати за краткото си разсейване, защото острието на една широка сабя за малко да му отсече ръката. Сви се настрани да отбегне удара, след което замахна и вторият нападател излезе от играта с посечена десница.
Накор сипа в шепата си малко бял прашец и затвори шишенцето. После коленичи пред вратата, духна и вместо да се пръсне, прашецът се понесе на тънка нишка право в ключалката. Чуха се няколко силни изщраквания и Накор се изправи с доволна усмивка и каза:
— Заповядайте.
Гуда го бутна вътре, после влезе и той, а Боррик развъртя бясно рапирата и принуди нападателите да отстъпят, за да може и Сули да се шмугне след наемника. Накрая влезе и той и Гуда затръшна вратата, а Накор избута някакво тежко кресло, за да я подпре.
Принцът моментално установи две неща: първо, че едно почти голо момиче го гледа невероятно старчески. Седеше пред някаква врата, явно очаквайки волята на онзи, който беше от другата й страна. Вторият факт, който установи, беше сладникавият дим, увиснал във въздуха, който не можеше да се сбърка с нищо друго, щом го помиришеш. Беше миризма на опиум, смесена с други миризми — семена от джуле, хашиш и някакви сладникави благовония. Бяха нахлули през задния вход на дом за наслаждения.
Както можеше да се очаква, само миг след нахлуването им се появиха трима едри мъжаги — биячите на заведението, — въоръжени с дебели тояги и с ками и саби в коланите.
— Какво става тука бе? — изрева първият, опулил очи от радост, че му пада случай да пролее малко кръвчица.
— Градската стража! — викна Боррик. — Ще строшат вратата!
В този момент отвън заблъскаха вратата и креслото се отмести навътре.
— Тия долни копелета! — рече първият бияч. — Платихме им за тоя месец.
Боррик го бутна приятелски към вратата и каза:
— Алчна паплач! Опитват се да ви изръсят за още. — Вторият бияч посегна да го хване, но принцът го стисна за лакътя и го бутна след първия. — Ония там са поне десет, с оръжие! Викат, че трябвало да им платите допълнителното за юбилея.