До Ерланд стигна гласът на Джеймс. „Доста интригуващо. Какво ли е търсила цяла «имперска ескадра» в Дърбин? Онези пирати не могат да се спогодят за нищо, камо ли да съберат повече от десет кораба за цяла ескадра.“
— Милорд, какво правят тези мъже долу? — попита Гамина Нироме.
— Тези мъже са от Шинг Лаи, Донг Таи и Тао Дзъ, както и от много други селца и градчета от областта, която в древни времена е била известна под името По-Тао. Те са престанали да бъдат воини, но все още продължават да упражняват древните си изкуства и воинско умение. Сега демонстрират прескачане на стена.
Докато си говореха, първият мъж в редицата се засили към големия камък и когато стигна на разкрач от него, скочи високо, удари със стъпала камъка, превъртя се на задно кълбо и стъпи на краката си. Тълпата зарева одобрително.
— Впечатляващо — каза Джеймс.
— Целта е да се прескочи камъкът — поясни Авари. — Той само се загряваше за същинската задача.
— Колко е висок този камък? Седем стъпки? — попита Джеймс.
— Да — отвърна Авари. — Един добре обучен воин ще скочи до върха, ще докосне камъка със стъпала и ще се приземи от другата страна. Истинският воин ще го прескочи, без да го докосне. В древни времена това е било бойно упражнение, за да могат да преодоляват защитните стени на вражески селища.
— Е, това наистина е впечатляващо — възкликна Ерланд.
Авари се усмихна.
— Забивали са копия от двете страни на каменната стена, за да затруднят още повече преодоляването й. Все едно, та както казвах, сега, след като пиратското гнездо в Квег е унищожено, надявам се, че нещата по северните ни граници ще останат спокойни. Не бих желал да ви досаждам с домашните ни проблеми, но при възрастта на майка ми… — Принцът за миг замълча, загледан в един плещест воин с дървена демонска маска и с копие в лявата си ръка, който скочи високо над стената под оглушителните възгласи на тълпата. — Ами, положението във вътрешността на Кеш е такова, че никой тук не би имал изгода, ако между нашите два народа възникне конфликт. Сега вие очевидно сте най-силният ни съсед и оттук насетне, надявам се — наш добър приятел.
— Докато съм жив, надявам се, че ще е така — каза Ерланд.
— Добре — отвърна Авари. — Моля се в такъв случай да живеете дълго и до дълбоки старини.
Зов на тромпети възвести пристигането на нов член на императорската фамилия и Ерланд се обърна с надеждата, че е Шарана. Но вместо нея влезе принцеса Соджиана със своя антураж и Ерланд едва успя да не се ококори от удивление. Този, който придружи красивата жена в съседната ложа, се оказа не друг, а барон Локлир.
Насмешката на Джеймс също не беше трудно да се долови зад мисълта му. „Е, изглежда, че за нашия приятел няма непреодолими прегради, нали?“
„Изглежда е така“ — отвърна Ерланд.
Принцесата влезе в ложата първа, а след нея пристъпи Локлир, който не можа да се сдържи да не се ухили на Ерланд. Гамина само вдигна вежда и го изгледа неодобрително. Но след това очите й леко се разшириха и тя „заговори“ на Ерланд и Джеймс. „Локи ми създава загадки.“
„Защо?“ — попита Ерланд.
„Старае се да не го издава външно, но е дълбоко обезпокоен от нещо.“
„От какво?“ — попита Джеймс.
„Каза, че ще поговори с нас по-късно и че в момента му е много трудно да се съсредоточи. Но в момента ми казва следното. Смята, че може би Соджиана стои зад опита за покушение над Боррик в Крондор.“
Ерланд кимна в отговор на някакво обяснение от страна на лорд Нироме и каза на Гамина и чрез нея — на Джеймс и Локлир: „Ако е така, това я прави първа кандидатка за подстрекател на нападението, при което загина Боррик.“
Сякаш го бе подслушала по някакъв начин, принцесата се извърна и го изгледа с неприкрито любопитство, като че ли се мъчеше да го съпостави с донесенията на шпионите си в градината на дъщеря си или все едно че обмисляше доколко би могъл да достави удоволствие и на самата нея. Но когато му се усмихна, принцът прочете в изражението на това красиво лице само насмешка.
Празненствата продължаваха и макар кешийските благородници да влизаха и да се оттегляха на отдих, Ерланд си остана на мястото. Умът му бе натежал от мисли за неща, за които само допреди няколко месеца не бе и сънувал, и много съжаляваше, че не може да поговори с баща си.
Игрите продължаваха все на бойна тематика и народите от различните краища на империята представяха на своята императрица и двора й най-младите си и отбрани воини. Последното представление се оказа не толкова демонстрация на бойни изкуства, колкото ритуал. Два отряда воини се състезаваха в двубой, чийто произход се губеше в дълбините на времето. Губернаторът на Яндовай бе избрал две села да представят „Битката на драконите“. Два големи дракона, великолепно изработени от въжета, стегнати на снопове и възли до истинските размери на приказните същества, се носеха на гърбовете на стотици воини. Съперничещите си села носеха ризници от плетена тръстика и костени плочки, с много древна направа, съвсем неподходящи за съвременните оръжия от желязо. Шлемовете на всички мъже бяха украсени с цветни ленти, червени за едната страна и сини за другата, и всеки от двата въжени „дракона“ имаше ярко оцветена маска отпред, със същия цвят. Ездачи в ярко оцветена в същите цветове броня седяха на гърбовете на двата бутафорни дракона и насочваха отрядите си. Двата състезаващи се отбора трябваше да надигнат огромните чучела, с туловища широки поне десет стъпки, и да се затичат. Тичаха, докато наберат необходимата скорост, и връхлитаха така, че двата дракона да се сблъскат. Тогава двете въжени „чудовища“ се изправяха нагоре, като напрежението от натиска ги издигаше все по-високо и по-високо, докато ездачите им не се окажеха най-малко на петдесет стъпки във въздуха. След което огромните фигури рухваха на земята. В един момент, бяха обяснили на Ерланд, един от двамата ездачи щеше да набере повече височина от противника си, да сграбчи гребена на шлема му и да приключи двубоя.