Като влязоха през голямата порта, видяха рампа, водеща нагоре в тъмното. На всеки стотина стъпки по стените имаше запалени факли.
— Сега какво? — попита Гуда.
— Влизаме в двореца — отвърна принцът.
— И как?
— Чувствам се пълен идиот, че не се сетих по-рано. Само ме следвайте и се правете, че си знаете работата. От друго ако не разбирам, поне от дворци и от слуги разбирам. Слугите не искат да знаят нищо. Това включва и стоящата по коридорите на пост стража.
Той се спря да надникне в съседния коридор и не видя нищо обезпокоително.
— Когато човек се озове някъде, където не му е мястото, той обикновено се суети, озърта се и се присвива, така че всеки, който го види, ще разбере, че не си е на мястото. Но ако вървиш с поглед напред, изправено и целенасочено, слугите и стражите решават, че знаеш къде отиваш. И не те спират и разпитват, за да не бъдат наказани за това, че са досаждали на някой, който наистина е там, където трябва да бъде.
— Тези, от които трябва да се пазим, са офицерите и низшите служители — продължи Боррик. — Офицерите имат навика да спират всеки, когото не познават — макар че при този приток на няколко хиляди непознати това едва ли ще е възможно. Това, което може да ни задържи, е някой дребен надут служител, който изгаря от желание да докаже, че е важна особа.
— Звучи много добре, Шантав — каза Гуда. — Но така звучеше и идеята ти да се свържем с крадците.
— Виж какво — ядоса се Боррик. — Вече съм вътре и ако толкова се боиш за живота си сега, след всичко, което ни сполетя, защо не се върнеш?
Гуда като че ли се замисли над предложението, макар и само за миг.
— Вече допуснах Имперският вътрешен легион и крадците на Кеш да почнат да ме търсят, благодарение на теб, Шантав. Аз вече съм ходещ труп. Така че мога да се върна и да чакам някой да ме познае или да ме хванат тук. Но винаги има шанс да се случи нещо невъзможно и ти най-после да направиш нещо разумно, в който случай може да оцелея и да си получа парите. Е, затова съм тук.
Боррик се обърна към входа на тунела, откъдето се чуха далечни приближаващи се стъпки.
— Сули? Ти искаш ли да ни оставиш сега?
Момчето изглеждаше уплашено, но поклати глава.
— Вие сте моят господар и аз съм вашият слуга. Ще продължа с вас.
Боррик опря за миг ръка на рамото на момчето, след което погледна Накор.
— А ти, вълшебнико?
Накор се ухили широко.
— Забавно.
— Забавно! — изсумтя Гуда, но не възрази, когато Боррик им махна с ръка да продължат напред.
Боррик не беше виждал в живота си нещо, което да може да се сравни с двореца на императрицата. Беше голям колкото цял град, а движението по коридорите беше като по централен столичен булевард в пазарен ден. Забързаният човешки поток, който ги подминаваше, им помогна да не ги засекат. Дотук твърдението на Боррик, че ако се държат като тукашни хора, няма да ги спре никой, се оказваше вярно.
Проблемът беше само в това, че никой от четиримата нямаше и най-малка представа накъде вървят. Да питат за посоки щеше да е рисковано, тъй като всеки, който беше тук по право, трябваше да знае накъде е тръгнал.
Обикаляха из огромния палат вече цял час. Наближаваше полунощ и макар кешийският работен ден да бе приключил едва преди два-три часа, отдавна бе дошло времето повечето граждани да са си в леглата.
Боррик ги поведе през някаква зона, която изглеждаше по-малко оживена, и след това по един проход, водещ като че ли към нечии частни покои. Вече очакваше някой да ги спре и въздъхна облекчено, когато се озоваха в неголяма градина, в момента пуста. Гуда коленичи до малкия фонтан, гребна с шепа и отпи. Въздъхна, вдигна очи и рече:
— Е, а сега какво?
Боррик седна на ръба на фонтана и отвърна:
— Мисля да поогледам наоколо, но едва след като нещата позатихнат малко. — Свали наметалото и кожената си ризница и добави: — И щом ще трябва да пообикалям, както искам, това ще трябва да го оставя тук някъде. — Огледа градината и забеляза гъстите храсталаци и папрат покрай стената. — Ако се скриете ей там, ще ви забележат само ако някой дойде да ви търси специално.
Гуда понечи да възрази и в същия момент отекна гонг.
— Това какво беше?
Само след няколко секунди отекна втори гонг, после трети. Изведнъж гонговете закънтяха все по-близо и се чу тропот от разтичали се по коридорите хора. Боррик грабна снаряжението си, затича се към живия плет и се шмугна вътре. Сви се между храстите със спътниците си и прошепна: