Ерланд се засмя горчиво.
— А, всичко си е наред. Само дето жената, в която съм влюбен, ще се омъжи за друг.
— Казваш „жената, в която съм влюбен“, сякаш никога няма да се влюбиш в друга.
— Точно така го чувствам.
— Но това е глупаво чувство, Ерланд. — Шарана хвана ръката му и я сложи на гърдите си. — Усети сърцето ми. Усещаш ли как тупка?
Той кимна, усетил как кръвта кипва в тялото му от мекотата на гръдта й под ръката му.
— В сърцето ми има място за много хора. Обичам баба си и обичах мама и татко, докато бяха живи. Дори вуйчо си обичам, въпреки че той понякога е странен. Обичала съм други момчета преди теб и със сигурност ще обичам още. Любовта към един не отнема нищо от другите. Нима не разбираш?
Ерланд поклати глава.
— Просто нравите ни са твърде различни. Ти ще се венчаваш за друг и въпреки това ми говориш за любов и с други.
— Но защо не? Аз ще съм императрица и ще мога да обичам всеки, за когото преценя, че заслужава любовта ми. Същото ще бъде и с Диигаи. Много жени на истинската кръв ще искат да спят с него. Да имаш дете от императора е голямо нещо.
Ерланд се засмя.
— Явно просто не те разбирам. Все едно, няма да създавам никакви трудности на теб и Диигаи.
Тя го изгледа озадачено.
— Трудности ли? Не разбирам за какво говориш. Аз ще трябва да изкарам няколко нощи с него, за да свикне с представата, че е съпруг на внучката на императрицата. И ако бъде обявен за наследник, ще трябва повечето време да се явявам публично с него. Но докато сте при нас, повечето си нощи ще прекарам с теб. Стига все още да желаеш да идваш при мен.
Ерланд се почувства по-объркан от всякога.
— Не знам. Но ми се струва, че няма да ми е лесно да се откажа.
Тя се размърда под ръката му, отърка се сластно в него и го прегърна силно.
— Така си и мислех. — Целуна го и рече: — Я ми кажи, двамата с брат ти много ли си приличате?
Той се дръпна и се засмя:
— В повечето неща. Но някои неща просто няма да делим!
Шарана се нацупи.
— Жалко. Иначе щяха да се отворят доста интересни възможности.
Конният ескорт пред градските порти на Кеш беше готов. Край крепостната порта все още висеше и се полюшваше от вятъра празната метална клетка, в която бяха държали Нироме — мрачно напомняне за съдбата на изменниците. Бившият благородник от истинската кръв бе висял тук два дни, изтърпявайки изтезанията и подигравките на всички минувачи, решили да спрат и да се погаврят с нещастника. А немалко бяха хората, на които допадна представата, че един от истинската кръв е така унизен.
Хилядна тълпа се беше стълпила по улиците, когато го свалиха от клетката, принудиха го да яде солен хляб и да пие оцет, смесен с вода, след което го подкараха с камшици като животно към блатата покрай Овернската глъбина. Там го посякоха и го хвърлиха на крокодилите под радостните възгласи на гражданите. Ерланд и Боррик бяха отклонили поканата да присъстват на това зрелище. Принц Авари го беше гледал и никой не беше сигурен дали го е направил, за да бъде свидетел на висшето правосъдие, или за да чуе дали Нироме няма да издаде още привърженици на Авари. Сред хората бе останало силното усещане, че дебелият благородник е отнесъл в смъртта си още много тайни.
При портата ги чакаше новопровъзгласеният принц Диигаи в колесницата си. Шарана бе до него, — стоеше гордо до лявото рамо на бъдещия си съпруг. Зад тях се бяха подредили множество кешийски благородници, дошли да се сбогуват с гостите си.
Ерланд спря коня си и каза:
— Лек ден, ваши височества, лек ден на всички ви, господа.
Шарана му се усмихна топло.
— Лек ден и на вас, ваше височество.
— Трогнати сме, че благоволихте да излезете да се видим на тръгване — каза Боррик.
— Ваше височество, дължим ви много — каза Диигаи. — Ако изобщо можем някога да ви се отплатим, само ни съобщете.
Боррик отвърна с поклон.
— Щедър сте, ваше височество. Надявам се, че приятелството, което започнахме тук, ще продължи.
— Ще ми липсваш, Ерланд — каза Шарана.
Той се изчерви малко и отвърна:
— Вие също ще ми липсвате, принцесо.
— И макар да се опознахме съвсем за кратко, ти също ще ми липсваш, Боррик — добави Шарана.
Ерланд присви очи и се обърна към брат си.
— Какво…
— Довиждане, скъпи приятели — каза Боррик и пришпори коня си напред. Дузината дворцови гвардейци на Крондор поеха след него и Ерланд изведнъж се усети, че е останал сам.
— Чакай малко! — извика Ерланд и също пришпори коня си да догони Боррик. — Искам да те питам нещо!
Джеймс се обърна, видя, че Накор язди до него, и го попита:
— Ти с нас ли идваш?
Дребният мъж се ухили.