— За малко. Боя се, че след заминаването на Боррик и брат му в Кеш ще стане доста скучно. Гуда вече замина за Яндовай да си вдига хана. Скучно е да не познаваш никого.
— Какво ще кажеш за Звезден пристан? — попита Джеймс. — Не си ли мислил да отидеш там?
— Ба! Остров на магьосници! Че какво весело може да има там?
— Може би имат нужда някой да ги научи на весело.
— Може би. Но ми се струва, че този някой е някой друг, а не Накор Синия ездач.
Джеймс се засмя.
— Защо просто не дойдеш с нас до Звезден пристан, да изкараш там няколко дни и после да решиш?
— Може би. Но не мисля, че ще ми хареса.
Джеймс помисли малко и изведнъж попита:
— Чувал ли си за Пъг?
— О, Пъг е прочут! Той е много могъщ магьосник. Никой не е постигал неговите изкуства след Макрос Черния. Аз съм само едно нищожество, което знае няколко прости номерца. Виждаш ли, няма да ми хареса там.
Джеймс се засмя.
— Пъг веднъж ми каза нещо. Каза ми, че ако някога ми се наложи да говоря за него, в негова подкрепа, трябва да кажа едно нещо.
— Нещо, което според теб ще ме накара да ида в Звезден пристан ли? — ухили се дребосъкът. — Трябва да е нещо наистина удивително.
— Убеден съм, че той по някакъв начин е знаел, че ще се запозная с теб, или с човек като теб. Някой, който би могъл да предложи различна перспектива за магичното от всеки друг в Звезден пристан. И усещаше, че то е важно. Мисля, че тъкмо затова ме накара да запомня следните думи: „Магия няма.“
Накор се засмя. Изглеждаше искрено развеселен.
— И това ти го е казал Пъг?
— Да.
— В такъв случай — каза Накор — той наистина е твърде умен за магьосник.
— Е, ще дойдеш ли в Звезден пристан?
Накор кимна.
— Да. Мисля, че си прав. Пъг е искал да отида там и е знаел, че ще трябва да ми кажеш това, за да ме накараш да отида.
Гамина, която до този момент яздеше мълчаливо до съпруга си, каза:
— Татко често знаеше някои неща преди да ги научат другите. Мисля, че е разбирал, че ако бъде оставена да продължи по своите си правила, Академията ще се затвори в себе си и ще се изолира от света.
— Да, магьосниците обичат пещерите — съгласи се Накор.
— Тогава направи ми една услуга — каза Джеймс.
— Каква?
— Обясни ми какво означава това „магия няма“?
Накор присви очи съсредоточено, после каза:
— Спри.
Тримата спряха и Накор бръкна в торбата си и извади три портокала.
— Можеш ли да жонглираш?
— Слабо — отвърна Джеймс.
Накор му подхвърли трите портокала.
— Давай.
Джеймс, който винаги бе притежавал ловкост, граничеща със свръхестественото, улови трите портокала, подхвърли ги нагоре и бързо започна да жонглира с тях, придържайки в същото време коня неподвижно — само по себе си сериозно постижение.
— А можеш ли да го направиш със затворени очи? — каза Накор.
Джеймс се постара да придаде на трите премятащи се във въздуха плода колкото може по-равен ритъм и затвори очи. Трябваше да се насилва, за да не ги отвори, защото непрекъснато имаше чувството, че следващият портокал няма да падне в лявата му длан.
— А сега го направи с едната ръка.
Очите на Джеймс се отвориха и портокалите нападаха на земята.
— Какво?
— Казах, че трябва да жонглираш с едната ръка.
— Защо?
— Това е номер. Разбираш ли?
— Не съм сигурен — отвърна Джеймс.
— Жонглирането е номер. Не е магия. Но ако не знаеш как се прави, ти прилича на магия. Затова хората подхвърлят монети на жонгльорите по панаирите. Когато започнеш да го правиш с едната ръка, ще си научил нещо. — После пришпори коня си и добави: — А когато започнеш да го правиш, без да си използваш ръцете, ще разбереш какво е имал предвид Пъг.
Арута и Анита стояха пред троновете си и гледаха как двамата им синове вървят с маршова стъпка към тях през залата. За четирите месеца, откакто момчетата бяха напуснали двора, принцът и принцесата на Крондор бяха изпитали и болката, и радостта при новините за загубата на Боррик и след това — за неговото завръщане. И изпитваха празнота в сърцата си — от празното място в залата, където трябваше да е сега барон Локлир.
Близнаците застанаха пред родителите си и се поклониха официално. Арута не знаеше как точно да го определи, но нещо в двамата се беше променило. Той бе изпратил на юг момчета, за да се оправят в Кеш, а ето че се връщаха двама млади мъже. Сега те изглеждаха уверени, а не надути, решителни, но не и поривисти, а и в очите им се долавяше ехото на нещо изгубено — може би поради това, че бяха станали свидетели на зли и омразни деяния. Арута бе изчел докладите на вестоносците, но чак сега можа да разбере смисъла им.
— Щастливи сме, че синовете ни се завърнаха — високо заяви той. — Двамата с принцесата ги приветстваме в своя двор.