— Къде ви е конюшнята? — попита Джеймс и сякаш чакали тези думи, от тълпата зяпачи наоколо се втурнаха няколко хлапета да си предложат услугите.
— Момчетата ще се погрижат конете ви да се настанят в чисти ясли — каза салджията. Джеймс кимна и слезе от коня си, спътниците му го последваха. Две ръчички моментално дръпнаха юздите от ръцете на барона, други хлапета направиха същото с юздите на другите коне.
— Е, добре — каза Джеймс. — Но се погрижете да получат хубаво сено и достатъчно овес. И някой налбант да им види подковите, нали?
Нещо привлече погледа му и той млъкна, извърна се рязко, хвана хлапето до коня на Боррик, надигна го от земята и го погледна право в очите.
— Върни я веднага — прошепна той на сополанкото спокойно, но твърдо. Момчето понечи да възрази, но Джеймс го раздруса, хлапакът премисли, бръкна под ризата си и подаде на Боррик кесията му. Боррик зяпна изненадано и я взе.
Джеймс пусна провалилия се крадец на земята, но го задържа за ризата и се наведе към лицето му.
— Момченце, когато бях два пъти по-малък от тебе, знаех два пъти повече за този занаят, отколкото ти изобщо ще научиш. Вярваш ли ми? — Момчето само кимна: толкова беше уплашено, че го разкриха. — Щом ми вярваш, запомни каквото ще ти кажа. Липсва ти усет. Не я знаеш цаката. Преди да си навършил дванайсет годинки, ще свършиш на някое въже, ако и толкова оживееш. Така че си намери по-почтен занаят. И ако нещо ни липсва преди да си тръгнем, ще знам кого да търся, нали ме разбираш? — Момчето пак кимна.
Джеймс го бутна настрана и се обърна към салджията.
— Е, карай ни на острова.
Младият магьосник се надигна от мястото си и се приближи към тях.
— Рядкост е в Академията да идват толкова много въоръжени войници. Може ли да попитам по каква работа?
— Можете — отвърна Джеймс. — Само че ние ще си спестим отговорите за пред други. А ако е нужно да получим разрешението ви, съобщете на чародея Пъг, че са му дошли на гости стари приятели.
Младият магьосник вдигна вежда озадачен.
— И за кого по-точно да му съобщя?
Джеймс се усмихна.
— Кажете му… Барон Джеймс Крондорски и… — погледна близнаците — и едни негови роднини.
Салът се блъсна леко в брега, на който ги чакаше малка група посрещачи. Дървеният кей беше единственият признак, че тук е входът към може би най-странната човешка общност в цяла Мидкемия — Академията на магьосниците. По стълбовете на кея висяха фенери и хвърляха смътна светлина върху групата на посрещачите.
В центъра на групата стоеше невисок мъж на средна възраст, облечен в прост черен халат и груби сандали. Вдясно от него стоеше жена с удивително тъмна кожа и стоманеносива коса. Вляво от него стоеше старец в широк халат, а до рамото му — едър мъж в ловджийска кожена куртка. Зад тях търпеливо чакаха още двама по-млади мъже във фини халати.
Когато Джеймс, Локлир и близнаците слязоха от сала, ниският мъж пристъпи напред и леко се поклони.
— Висока чест ни оказвате, ваши височества. — И добави: — Е, добре дошли в Звезден пристан.
Боррик и Ерланд пристъпиха напред и малко смутено протегнаха ръце да се здрависат с посрещача. Макар да бяха принцове и да бяха свикнали да ги обграждат с благоговение, сега пред тях стоеше човек, за когото се носеха приказни легенди.
— Братовчеде Пъг — промълви Боррик. — Благодарни сме, че ни посрещате така сърдечно.
Магьосникът се усмихна топло и напрежението сред гостите спадна. Макар вече да наближаваше петдесетте, приличаше на тридесетгодишен. Очите му — с лешников цвят — грееха топло, а буйната му тъмна брада не можеше да скрие почти момчешките му черти. Изглеждаше направо невъзможно това младежко лице да принадлежи на човека, смятан за най-могъщия чародей на този свят.
— Лорд Пъг… — почна Джеймс.
— Просто Пъг, Джеймс — прекъсна го с усмивка чародеят. — В нашата общност не държим на официалните титли. Въпреки щедрите намерения на крал Луам да превърне Звезден пристан в херцогство и да ме провъзгласи за негов владетел, ние тук рядко се замисляме за подобни неща. — Той хвана Джеймс за ръката. — Помниш жена ми, нали?
Джеймс и спътниците му сведоха леко глави в поклон и поеха един по един нежната ръка на жената. Като я видя отблизо, Джеймс се изненада от крехкостта й. Виждал я беше за последно преди седем-осем години и я помнеше като здрава жена, в началото на четиридесетте, с потъмнели от слънцето бузи и катраненочерна коса. Сега изглеждаше с десет години по-стара от съпруга си.
— Милейди — каза Джеймс и й целуна ръка.
Жената се усмихна и усмивката я подмлади с няколко години.
— Просто Катала, Джеймс. Как е синът ни?