— Какво те мъчи?
Джеймс сви рамене.
— Нищо особено. Уморен съм… — Гласът му заглъхна. Той си помисли за старостта на Кълган и за нездравия вид на Катала. — Просто годините не са били милостиви към някои чудесни хора. — Гласът му се оживи. — Или пък младежките ми грехове са се върнали, за да ме поизмъчат. Май ме притеснява представата, че ще трябва да изкарам цяла нощ в стая, която наричат „килия“.
Локлир се подсмихна разбиращо, пожела на приятеля си лека нощ и се прибра в „килията“, а Джеймс остана още малко сам в дългия пуст коридор. Усещаше, че нещо тук не е както трябва. Но реши да остави това чувство, за да го анализира на заранта. Сега трябваше да се нахрани и да се измие.
Събуди го първата птича песен. За негова изненада дрехите му се оказаха изпрани, изсушени и надлежно сгънати до вратата. Барон Джеймс по принцип спеше леко и се беше научил да се буди и при най-лекия шум, затова не му стана приятно, че някой е успял да отвори вратата, без той да усети. Бързо навлече чистата туника и панталони и естествено заряза тежките ботуши. Още от дете бе свикнал да ходи бос и с годините сред дворцовия персонал бе добила популярност шегата, че влезе ли човек в кабинета на барон Джеймс, най-вероятно ще го завари бос, а ботушите му ще са изритани под писалището.
Излезе и закрачи безшумно към изхода. Беше сигурен, че всички останали още спят, но стъпваше крадешком не толкова преднамерено, колкото по навик. Като момче в Бедняшкия квартал на Крондор си беше изкарвал препитанието с кражби и безшумното ходене се бе превърнало в негова втора природа.
Отвори външната врата, излезе и тихо я затвори. Небето изсветляваше и хоризонтът на изток бе придобил бледата руменина на настъпващия изгрев. Чуваше се само птичият зов и ударите на брадва отдалече. Джими тръгна по пътеката, водеща към селото.
Скоро неизвестният селяк или рибар си свърши работата и екът на брадвата заглъхна. След още стотина крачки пътеката се раздвои: едното разклонение водеше към селището, а другото — към брега на езерото. Джеймс реши, че няма настроение за празни приказки с местните хорица, и предпочете пътеката към водата.
В предутринния сумрак не забеляза фигурата в черния халат, докато почти не се сблъска с нея. Пъг се обърна, усмихна му се и посочи на изток.
— Най-много обичам този час на деня.
Джеймс кимна.
— Мислех, че съм първият събудил се.
— Аз спя много малко — каза Пъг без да откъсва очи от хоризонта.
— Умората не ти личи. Не забелязвам да си остарял и с един ден, откакто те видях преди седем години.
Пъг кимна.
— С мен стават някои неща, които аз самият тепърва откривам, Джеймс. Когато навремето облякох мантията на чародей… — Гласът му заглъхна. — Всъщност ние никога не сме си говорили с теб като хората, нали?
Джеймс поклати глава.
— Никога за нещо съществено, ако това имаш предвид. Пътищата ни като че ли не са се пресичали толкова често. Запознахме се на сватбата на Арута и Анита. След това се видяхме след битката при Сетанон. — Двамата се спогледаха мълчаливо: не бе нужно да си припомнят ужасиите, преживени по онова време. — И след това — още два пъти в Крондор.
Пъг отново зарея поглед на изток. Първите пурпурнооранжеви лъчи на изгряващото слънце вече осветяваха облаците.
— Като момче живеех в Крудий. Бях беден и самотен хлапак, обикновено селяче от Далечния бряг. Работех като ратайче в кухнята на цитаделата и амбициите ми не стигаха по-далече от това да стана войник. — Чародеят замълча.
Джеймс не отговори. Не изпитваше особено желание да споменава за миналото си, макар че то беше добре известно на всички знатни особи в Крондор и още повече на хората в двора.
— Аз пък бях крадец — каза баронът накрая.
— Джими Ръчицата — каза Пъг. — Да, това е известно. Но що за момче си бил?
Въпросът накара Джеймс да се замисли.
— Безочливо. Това е първата дума, която ми идва на ума. — Той също се загледа в изгрева. Двамата помълчаха няколко минути, очаровани от гледката на светлината, обагряща надвисналите на изток бели облаци. После над невидимата черта между небето и земята се надигна нажеженият диск на слънцето и Джеймс каза: — Бях… държах се глупаво понякога. Не си давах сметка, че не мога да си позволя всичко, което ми хрумне. Струва ми се, че понякога издевателствах с късмета си. Ако бях продължил още малко така, сигурно отдавна щях да съм мъртъв.
— Безочлив — повтори Пъг. — И глупав понякога. — Кимна към Академията. — Почти като двамата близнаци.