— Избрали сте опасен курс.
— Не е за пръв път. Жалко, че обстоятелствата не спестиха на принцовете необходимостта да тръгнат.
— Те са синове на своя баща — отбеляза Пъг. — Трябва да тръгнат натам, накъдето ги зове дългът. Дори това да означава да рискуват много срещу малка печалба.
Джими само кимна.
— Това е бремето на рожденото им право.
Пъг закрачи покрай брега и Джеймс бавно тръгна след него.
— Е — рече Пъг. — Слава на боговете поне, че се срещат малки кътчета за отдих по пътя, като това. Защо не се поразходиш ей дотам? — Посочи му няколко ниски върби край брега. — От другата страна има малък поток, подхранван от топли извори. Топни се малко в горещата вода, а после скочи в езерото. Това ще те ободри преди закуската.
Джеймс се усмихна.
— Благодаря ти. Май точно това ми трябва. Свикнал съм да се потрудя яко преди да седна да закуся. Един приятен начин да си запълня времето ще е добре дошъл.
Пъг се обърна да си тръгне, но след няколко крачки спря и подхвърли през рамо:
— А, внимавай като плуваш в крайбрежните треви. Можеш лесно да се заблудиш. Вятърът ги скланя към острова, така че ако се объркаш, просто заплувай в тази посока, докато усетиш дъно под краката си. И излизаш.
— Благодаря. Ще внимавам.
— Ще се видим на закуска.
И Пъг тръгна назад към Академията, а Джеймс продължи към върбите.
Премина между дебелите стволове, избута настрани надвисналата като завеса зеленина и пред очите му се разкри тясна гола пътека, водеща към малка долчинка, свършваща до брега на езерото. Недалече от брега видя вдигащата се сред утринния хлад бяла пара. Огледа малкото езерце, което явно извираше от земните недра, защото парата се издигаше само от това място. От единия му край към езерния бряг изтичаше малко поточе и се вливаше в езерото. Дължината му беше не повече от двадесетина разкрача. Джеймс се огледа. Изворът беше обграден от дървета и никой не можеше да го види. Той свали туниката и панталона си и предпазливо топна крак в извора. Беше доста по-горещ, отколкото вода за къпане. Той се потопи бавно и се остави топлината да го изпълни и да отпусне напрегнатите му мускули.
Напрегнати мускули? Джеймс се зачуди. Та той току-що бе станал от сън! Защо трябваше да се чувства напрегнат? Отвърна му собственият му глас: „Защото се поема твърде голям риск с това да се изпратят две момчета да влязат в играта на дворцова политика на Кеш, по-древна от тази на дома Кондуин.“ Джеймс въздъхна. Пъг беше странен човек, но мъдър и могъщ. При това беше осиновен родственик на самия крал и херцог. Навярно трябваше да се допита до неговото мнение. Но след това премисли. Колкото и да се бе прославил Пъг като спасител на Кралството в миналото, около Звезден пристан витаеше нещо твърде необичайно, както и в начина, по който бяха уредени нещата тук. И Джеймс реши, че първо ще се постарае да научи колкото е възможно повече за това, което става тук, преди да поговори с магьосника откровено.
Богове, колко мразеше да се събужда уморен! Отпусна се колкото можа по-удобно по гръб, за да обмисли спокойно какво точно го тревожи. Успокояващата топлина на водата проникна чак до костите му и скоро умът му се унесе. Тичаше по някаква улица и нечия ръка го сграбчи за лакътя. Първият му спомен. Трябваше да е бил не повече от тригодишен. Беше майка му — дърпаше го обратно в курвенската си бърлога, за да не го видят търговците на роби, които обикаляха в нощта да търсят жертвите си. Спомни си как го бе притиснала здраво до себе си, как бе запушила устата му с ръка. А после бе изчезнала. Когато поотрасна, разбра, че е умряла, но единственото, което си спомняше от онзи момент, беше мъжът, който й крещеше и я удряше, и червеното навсякъде. Джеймс прогони отвратителния спомен от мислите си, намести се по-удобно в горещата вода и скоро задряма…
И внезапно се събуди. Ако можеше да се съди по слънцето на небосвода, не можеше да е спал повече от няколко минути, най-много да беше четвърт час. Утрото беше тихо, но нещо го беше обезпокоило. С времето беше надмогнал някак детинския си навик като се събуди да скача от постелята си с кама в ръката — този навик се бе оказал доста плашещ за дворцовите слуги, — но продължаваше да си държи по някоя кама подръка. Не видя нищо. Извърна бавно глава, но отново не можа да види нищо над каменния ръб на извора. Надигна се бавно на лакти и се смъмри наум за глупостта си — кой можеше да го заплашва тъкмо тук, на острова на Звезден пристан?