Надникна над ръба и отново не видя нищо. Някакво странно усещане го облада, усещане, свързано с това място, но не можа да му намери име. Все едно че беше влязъл в някаква стая само мигове преди от нея да излезе друго същество, през друга врата; без да разбира защо, беше уверен, че някой току-що е бил тук.
Изградените му от ежедневните опасности на града инстинкти задействаха в ума му първичния сигнал за тревога — сигнала, който го бе спасявал твърде често, за да си позволява сега да прояви лекомислие и да го пренебрегне. И все пак в този сигнал не отекваше съпътстващата го нотка за опасност, той по-скоро го възбуди. Още преди години Джеймс беше усвоил дисциплината на рискования нощен занаят — да останеш неподвижен, умът ти да не се поддаде на моментната тревога, така че внезапното ти движение да не предизвика реакцията на дебнещия те враг. Той се огледа отново над каменния ръб на басейна, но ехото от току-що преминалото непознато същество беше заглъхнало. Малкото поточе си изглеждаше кротко и самотно, както преди.
Отново се опита да попие в себе си спокойствието, което носеше топлината, но не можа да отпусне ума си. Някаква възбуда започна да расте в душата му, сякаш към него се приближаваше нещо възхитително, и някаква тъга го обзе също така, сякаш нещо чудодейно и неземно хубаво току-що го бе подминало на почти доловимо разстояние и го бе оставило самотен. Странни чувства на шеметна радост и на детски сълзи се сблъскаха в душата му.
Не намерил задоволителен отговор, той се надигна от каменния басейн, затича се към езерото и нададе момчешки вик, с който да надмогне безсилието си. Скочи, гмурна се и изплува на повърхността, плюейки вода. От гърдите му се изтръгна нов вик на облекчение — студеното езеро го беше разбудило напълно.
Като плувец не го биваше много, но плуването все пак му доставяше удоволствие. Като повечето хлапета от Бедняшкия квартал на Крондор, щом задухаха горещите летни ветрове, се беше спасявал от жегата на пристанището, скачайки от кейовете в солената мръсна вода на залива. Опознал бе усещането за чиста вода, обливаща тялото му, едва след като прехвърли тринадесет години.
Заплува. Залетите от водата дървета и тръстики тук-там се прорязваха от тесни канали, отварящи път към онова, което можеше да се намира на отвъдния бряг. Той запляска по един от тях и къде с плуване, къде с цапане, се озова сред гъсталак от тръстики и треви. Крайезерната растителност се простираше надлъж и шир. Джими се изтегна по гръб във водата и зарита лениво. Слънцето вече бе изгряло в пълния си блясък и утринното небе сияеше. Красиви бели облаци препускаха, подгонени от лекия вятър. Джими се вряза сред тръстиките и усети коравата милувка на стеблата и листата им по гърба си. След няколко минути плуване се изправи и се огледа.
Нещата така изглеждаха по-различно, а пътят не му беше ясен нито напред, нито назад. Той беше човек с вродено самообладание и мисълта, че е плувал в кръг из тръстиките, му се стори неприятна, но не го изплаши особено. Веднага си припомни думите на Пъг и забеляза накъде се скланят тревите. Трябваше просто да плува натам и да излезе на брега.
Заплува, после закрачи през гъстите тръстики към дърветата покрай брега. Надвисналите клони на върбите го обгърнаха в сенките си още докато водата беше до гърдите му. Можеше да вижда едва на няколко стъпки във всички посоки и утринната светлина превръщаше всичко наоколо в шарка от сумрачни зеленикави сенки и ослепителни проблясъци светлосиньо небе отгоре. Джеймс продължи нагоре по коритото на потока, докато водата не стигна до кръста му. Почувства се глупаво, че е тръгнал гол, но пък нали наоколо нямаше никого. След малко щеше да отиде да вземе дрехите си.
Направи още една крачка и изведнъж пропадна в някаква дупка — течението беше изровило дъното на дълбочина един човешки бой. След миг подаде глава на повърхността и захрачи вода, зацапа напред и краката му скоро отново стъпиха на твърдо.
Чуруликането над главата му го накара да се учуди дали птичето не му се присмива, че се оправя толкова мудно. Въздъхна и продължи към брега, който беше само на няколко крачки пред него, ако се съдеше по сушата, мяркаща се сред гъстите дървета. Когато водата стигна до коленете му, се озова пред непреодолима преграда от дървета и тръстики, а на височина до рамото му се издигаше камениста издатина. Джеймс пристъпи надясно, откъдето му се стори, че ще може най-лесно да заобиколи капана на гъстата растителност, и отново пропадна в някаква дупка. Затъна до гърдите и продължи с мъка напред през гъстите тръстики. Почувства се съвсем глупаво, че толкова се е отдалечил от мястото, където искаше да стигне. Приятно плуване преди закуска, няма що.