Разгърна поредните тръстики и изведнъж се озова пред неочаквана гледка. Само на крачка пред него се разкри светла плът, почти като на новородено — гола млада жена. Русата й, почти бяла коса висеше мокра почти до кръста й и тя изцеждаше водата от нея, застанала в поза, подчертаваща с невероятна съблазнителност извивките на бедрата й.
Дъхът на Джеймс секна. Одевешното чувство на тревога и възбуда го удари като чук. Почувства се смутен, че се е натрапил, също както щеше да се смути, ако тя го беше видяла гол преди малко в горещия басейн. Противоречиви пориви — да остане неподвижен, да се отдръпне, да й каже нещо, да не се остави да го види — всичко това се сблъска в ума му и го вцепени.
И отново хлапашкият му опит се върна и той замръзна на място. След което нова мисъл го порази неканена, сви стомаха му на топка и го обля горещата вълна на възбуда. И той си каза почти на глас: „Та това е най-красивият задник, който съм виждал!“
Младата жена се обърна, сякаш стресната от неочакван шум, и вдигна ръце към устата си. И в същия миг Джеймс видя, че останалото от нея не отстъпва на всичко, което вече беше видял. Тялото й беше стройно и гъвкаво като на танцьорка, ръцете и шията и — дълги и нежни, гърдите — не големи, но пълни и красиви. А щом дланите се отдръпнаха от лицето й, се видя високо чело, нежно изваяни скули и бледорозови сочни устни. Очите й, разширени от удивление, бяха сини като зимен лед. Всички тези подробности се врязаха в ума му само за миг. Миг, в който хиляди мигове на осъзнаване пронизаха Джеймс и във всеки от тях той разбра, че младата жена пред очите му е едновременно най-възхитителната и най-ужасната гледка, пред която се е изправял. А после тези красиви светлосини очи се присвиха и изведнъж главата на Джеймс се взриви от болка.
Той падна по гръб, поразен сякаш от смъртоносно оръжие, и собственият му глас отекна глухо в ушите му, докато потъваше под водата. Устата му загълта вода и остри, нажежени ножове на смъртна болка пронизаха ума му. Джеймс потъна в сумрачната вода и изгуби съзнание…
Плуваше в някакво място, което не беше място. Потъваше в спомени. Играеше си на улицата и нямаше и един миг, в който да не го дебне опасност. Непознатите мъже бяха опасност и въпреки това всеки ден в дома им при майка му идваха непознати мъже. Гръмогласни и страшни мъже. Едни изобщо не му обръщаха внимание, други се опитваха да си поиграят с него, да го потупат по главичката в рядък изблик на нежност или да му подхвърлят някоя странна дума.
После — нощта, в която тя умря и не дойде никой: онзи мъж с кривата усмивка го беше чул да плаче и беше избягал. Джеймс беше успял някак да се измъкне от къщата, краченцата му прецапаха през лепкавата локва кръв на пода.
После — битките с другите улични момчета за огризките и корите хляб, изхвърлени в задните улички край гостилници и кръчми, дъвченето на суровото жито и царевица, изсипано от пълните коли със зърно край пристанището. И капките горчиво вино от някоя захвърлена, почти празна бутилка. И рядко подхвърленият от някой милостив минувач петак, за да си купи парче баница. И вечен глад.
Нечий глас в тъмното, безлик глас, го беше попитал дали е умен. Умен беше. Много умен. После просията му при Шегаджиите.
Опасностите — непрестанни. Без приятели, без съюзници. Само суровите правила на гилдията пазеха Джими Ръчицата. Но той беше надарен, а Праведника бе склонен да прощава малките грехове на един хлапак, който носеше толкова приходи за невръстните си години.
След това човекът с кривата усмивка отново се появи. Джими бе на дванадесет години. Не беше въпрос на гордост, чест и пламенно възмездие. Просто един невръстен крадец се беше промъкнал и бе сипал в чашата вино на пияницата отровата, която бе купил от човек, разбиращ от такива неща. Мъжът с кривата усмивка умря, без да разбере мотивите на убиеца си, лицето му почерня, езикът му се изплези през подутите му устни и очите му се оцъклиха, а синът на една убита с безсмислена жестокост уличница гледаше през процепа в тавана на порутената къща. Никакъв триумф не бе изпитал Джими, но се надяваше, че поне душата на майка му ще почива по-спокойно. Името на майка си не помнеше. Като че ли му се доплака, но не знаеше как се плаче. Плакал беше само два… не, всъщност три пъти. Когато Анита бе улучена от стрелата и когато си беше помислил, че Арута е мъртъв. Но онова беше скръб, а не признак на слабост или на срам. Беше плакал и в тъмното, когато се озова сам в пещерата със скалното влечуго, преди да го спаси херцог Мартин. Така и не можа да си признае страха, който бе изпитал.