Притисна го до себе си и тихо заговори в ума му.
„Когато те зашеметих, ти падна във водата. Ако не те бях измъкнала, щеше да се удавиш. След като те съживих, умът ти се разтвори за мен, и моите мисли — за теб. Ако имаше моята дарба, щеше да ме познаваш също толкова добре, колкото аз теб, мой Джими.“
Собственият глас на Джеймс прозвуча плахо и съкрушено в ушите му.
— Но как…
— Просто така — отвърна тя и изтри солените сълзи от лицето му. — Ела, ще ти покажа. — Той се остави като бебенце да го притисне до гърдите си и щом ръцете й го загалиха, гласът й отново проговори в ума му: „Никога вече няма да си сам.“
Боррик и Ерланд седяха един до друг и се тъпчеха с богатия избор блюда, поднесени на закуската. Освен обичайните за Кралството ястия, тук имаше и всевъзможни кешийски деликатеси. Заедно с гостите се хранеше семейството на Пъг, а също Кълган и Мийчъм. Празни бяха останали само две места — до Катала и до Локлир.
Докато Боррик дъвчеше късче ароматно сирене и го поливаше със студено вино, Ерланд попита:
— Чичо Пъг, колко души живеят тук сега?
Пъг, който почти не се хранеше, се усмихна на жена си и отвърна:
— Катала се занимава с ежедневните неща. Тя ръководи живота в общността.
— Вече наброяваме около хиляда семейства, заедно с хората по брега — каза Катала. — Тук, на острова… — Гласът й изведнъж секна и всички се обърнаха да видят каква е причината да спре.
На прага стоеше Джеймс и държеше под ръка млада жена, облечена в семпла ленена дреха в синкаво-пурпурен цвят, пристегната на кръста с коланче с цветовете на дъгата.
Боррик, Ерланд и Локлир станаха, а девойката отиде до Пъг, наведе се и го целуна по бузата. След това се вгледа в очите на Катала и сякаш й проговори нещо, макар че не промълви нито дума. Очите на състарената жена се премрежиха от сълзи и лицето й грейна в усмивка.
Пъг вдигна глава и изгледа Джеймс с очакване.
— Джеймс… — почна Локлир.
Джеймс се окашля и заговори полузамаяно, с пресипнал глас, като ученик:
— Лорд Пъг, аз… имам честта да ви помоля за съгласието… да ви помоля за ръката на вашата дъщеря.
Боррик и Ерланд се ококориха невярващо и като по сигнал се обърнаха едновременно към Локлир. Неразделният спътник на Джеймс, откакто той беше дошъл в двореца на Крондор, бе не по-малко слисан от двамата братя и само поклати глава и промълви:
— Вдън земята да потъна дано!
Глава 4
Тревоги
— Какво те притеснява? — попита Ерланд.
— Защо?
— Ами само мълчиш и тръскаш глава. Май пак си почнал да си говориш сам.
Боррик издаде странен звук, нещо средно между въздишка и пъшкане.
— Тревожа се за чичо Джими.
Вечерното небе бе тъмносиньо, средната луна още не бе изгряла. Но нежно ухаещата вечер предвещаваше романтика за онзи, който би поискал да намери изпълнен със същите чувства партньор. Точно в такова търсене се бяха впуснали в момента двамата близнаци. Когато наближиха вързания за кея сал, Ерланд подхвърли:
— Не е много обичайно за теб да се тревожиш за други хора, особено за толкова оправен човек като чичо Джими.
— Точно това ме тревожи — отвърна с рязък тон Боррик и спря, за да подчертае думите си. И не само, че спря, ами тикна пръста си в гърдите на Ерланд. — „Няма нищо по-тъпо на този свят от мъж, който мисли с оная си работа“, това ни казваше той, нали?
Ерланд се засмя и кимна.
— Освен чичо Локи. Това само го прави още по-умен.
— Само докато си намери някое топло местенце, в което да прибере големия си меч. Иначе е също толкова глупав, колкото всички.
— Всички освен чичо Джими.
— Точно така — съгласи се Боррик. — Точно това имах предвид. Взел си е пая достатъчно, знаем го и двамата. Но винаги ги е държал на разстояние и никога не е давал глупави обещания. А сега среща тази жена и… — Замълча, без да може да намери подходящите думи.
— Като магия.
— Точно така! — възкликна Боррик. — А какво по-подходящо място да се натъкне на магия от острова на магьосниците?
Ерланд сложи ръка на рамото на брат си да го успокои и попита:
— Смяташ, че това е някакво заклинание? Че са го омагьосали?
— Аха. Много могъщо заклинание — чу се нечий гробовен глас от тъмното.
Братята се обърнаха едновременно и видяха една дебела фигура, приседнала на един пън край пътеката няма и на десетина стъпки от тях. Тъй като мъжа бе седял неподвижно, не бяха го забелязали в мрака, преди да проговори. Беше старият магьосник Кълган.
— Какво искаш да кажеш? — попита Боррик, все едно че подозренията му се бяха потвърдили.
Кълган се засмя, после размаха нетърпеливо ръка.