— Обичам те — промълви тя.
— Обичам те — отговори той, неспособен да повярва на радостта си. — И трябва да те оставя.
Тя се загледа в луната, а после мислите й го докоснаха. „Не, обич моя. Ще тръгна за Кеш с теб.“
Джеймс я прегърна.
— Опасно е. Дори за жена с твоите дарби. Ще ни дебнат заплахи. — Целуна я по шията и усети как тя потръпна от желание. — Ще съм по-спокоен, ако останеш тук в безопасност.
„Нима? — попита тя. — Не мисля.“ Отстъпи една крачка и се вгледа в лицето му.
— Мисля, че ще се върнеш към себе си, Джими, и след време ще успееш да се самоубедиш, че това, което намерихме двамата тук, е една илюзия, и преградите ти срещу любовта и болката отново ще се издигнат, по-силни и по-непреодолими отпреди. След това ще си намериш поводи да се върнеш в Крондор и други поводи, за да отложиш връщането си в Звезден пристан. Известно време ще се убеждаваш, че си искал да дойдеш за мен колкото може по-скоро, но все ще се намира по някой повод, а после друг, за да те задържи. И винаги ще се намира един или друг повод да ти пречи да ме повикаш. И след време просто ще изтласкаш всичко от сърцето си и ще забравиш.
Джеймс се стъписа. Новите чувства го разкъсваха и не можеше да възвърне обичайната си поза на спокойна самоувереност. Отново заприлича на онова момче, каквото беше винаги, смутен и объркан от обичта и загрижеността на тази жена.
— За толкова ли нищожен ли ме смяташ след всичко, което се случи с нас?
Тя го погали по бузата, усмихна се и топлотата на погледа й отново отми от душата му всичките страхове, както бе ставало безчет пъти през този ден. Гамина бе прочела сърцето и душата на Джеймс и сама му се беше отдала, както с тяло, така и със сърцето си. И все пак Джеймс отстъпваше неохотно пред порива за близост и доверие, дори пред жената, която бе докоснала така дълбоко душата му.
— Не, обич моя, не те подценявам. Но също така не подценявам страха. Дарбата ми не е така вълшебна като на други на този остров. Уменията ми се крият в ума и в сърцето. Мога да споделям неща с онези, които са слаби духом и умът им е заболял. Мога да им помагам, да ги церя понякога. Мога да се вслушвам в сънищата им. И съм виждала какво може да причини страхът. Ти се боиш да не бъдеш оставен отново сам, както си бил оставен от майка си.
Джеймс знаеше, че е права. Споменът за онази ужасяваща нощ се върна: той, мъничко дете, се измъкна от бедната съборетина на майка си, прецапа през лепкавата й кръв на пода, ужасът от това да познаеш пълната самота на изоставения го връхлетя отново. Сълзите му неканени бликнаха. Гамина го прегърна и го остави да излее болката си. „Никога повече няма да си сам“ — прокънтя в ума му.
Той стоеше неподвижен, беше я прегърнал, сякаш държеше в ръцете си единствената си връзка с живота. И както бе ставало вече този ден, болката се изцеди, оставяйки след себе си странното, топлещо чувство на облекчение. Сякаш стара и гноясала рана вътре в него бе отворена с нож и отровата на страха и самотата се бяха изцедили. Раната нямаше да се изцери за ден, нито дори за повече, но с времето щеше да се излекува и Джеймс Крондорски щеше да е здрав. А гласът на Гамина отново докосна ума му: „И моят глас ми говори. Съмнението може да направи и двама ни уязвими.“
— Несъмнено — отвърна той. Тя се усмихна и го притисна до себе си.
Тихи стъпки по пътеката и многозначително окашляне предизвестиха появата на Локлир.
— Простете ми, че се натрапвам, но Пъг иска да те види, Джеймс. — Приятелят му се усмихна извинително. — А майка ви помоли да идете при нея в кухнята, Гамина.
— Благодаря — отвърна Гамина, дари Локлир с топла усмивка и целуна Джеймс по бузата. — Ще се видим на вечеря.
Той също я целуна и тя забърза към кухнята, а Джеймс и Локлир тръгнаха към кабинета на Пъг. Локлир се окашля отново, този път доста театрално.
— Нещо ти се върти в ума — каза Джеймс. — Хайде, казвай.
— Виж какво, ние с тебе се знаем от… колко, двайсет и две години? — почна Локлир. — През цялото това време не съм забелязвал да проявяваш и най-малък интерес към жени… — Джеймс го изгледа странно и той побърза да се поправи: — Имам предвид интерес към женитба. А сега изневиделица, изведнъж влизаш и обявяваш пред всички, че ще се жениш! Искам да кажа, тя, разбира се, е красавица с тази почти бяла коса и прочие, но ти си познавал…
— Не съм познавал никоя като Гамина — прекъсна го Джеймс, спря приятеля си и се взря в очите му. — Не знам дали човек като теб може да го разбере, Локи, но нейният поглед проникна в мен. Тя видя в мен всичко, което има за виждане, всичко лошо, което съм сторил и изпитал, неща, за които само съм ти намеквал, и въпреки всичко това ме обича. — Джеймс вдиша дълбоко. — Ти никога няма да разбереш какво означава това.