Продължи напред и Локлир се поколеба за миг, преди да го настигне.
— Какво искаш да кажеш с това „човек като теб“?
Джеймс отново се спря.
— Виж какво, ти си най-добрият ми приятел… може би единственият истински приятел… когото имам, но стигне ли се до жени… ти просто… не мислиш. Чаровен си, привлекателен си, настоятелен си и когато поредната дама се събуди в леглото ти, теб вече те няма, запрашил си към новото си завоевание. Защото братът на някоя жена или баща й все още не те е наръгал със сабята си… Стане ли дума за жени, Локи, ти просто си непостоянен.
— А ти си постоянен, така ли?
— Вече съм — отвърна Джеймс.
— Добре, ще видим какво ще каже Арута за това твое стремглаво хвърляне в брака. Не забравяй, че като барон трябва да получиш неговото разрешение за женитба.
— Знам.
— Добре, оставям те да се срещнеш с чародея — каза Локлир. Вече бяха стигнали портата на Академията. — Подозирам, че ще ти каже някоя дума за това как си взел ума на щерка му.
Джеймс влезе в сградата и закрачи по дългия коридор към основата на кулата, под чийто връх се намираше кабинетът на Пъг. Тръгна нагоре по виещото се стълбище, изкачи го и стигна до вратата на кабинета. Вдигна ръка да почука, но вратата се отвори сама. Той прекрачи прага и не се изненада, че завари Пъг на известно разстояние от вратата. Не се изненада и че вратата сама се затвори зад гърба му, без видимата помощ на магьосника.
— Трябва да поговорим. — Пъг прикани Джеймс до един от широките прозорци и посочи светлинките, осеяли далечния бряг. — Хора.
Джеймс сви рамене. Знаеше, че чародеят не го е поканил, за да обсъждат очевидното.
— Когато преди повече от двадесет години дойдохме в Звезден пристан, това тук беше голо късче земя сред пусто езеро. Брегът бе относително гостоприемен, но долината беше арена на постоянни стълкновения между Кралството и Велики Кеш, между съперничещи си лордове или банди ренегати. Тук върлуваха ловците на роби от Дърбин и разбойниците опустошаваха имотите на селяните като скакалци. — Пъг въздъхна. — Сега хората живеят сравнително спокоен живот, в мир. Е, има и проблеми понякога, но в общи линии нещата в околностите на Великото звездно езеро са спокойни. — Чародеят помълча и попита: — И какво според теб доведе до тази промяна?
— Не е нужно човек да е гений, за да съобрази, че тази промяна е довело вашето присъствие.
— Джими — каза Пъг, — когато за пръв път се срещнахме, аз бях млад мъж, а ти — още момче. Но оттогава преживях повече изпитания, отколкото повечето хора биха могли да си представят, дори да живееха дузина пъти по-дълго от един обикновен живот. — Чародеят махна с ръка и посред стаята се появи облак мъглявина с диаметър не повече от две стъпки. Сивата мъгла затрептя и заблещука, след това се превърна в дупка, в която Джеймс видя някакъв странен коридор. Коридорът сякаш висеше във въздуха и от двете му страни се виждаха безкрайни редици врати. Между вратите зееше сивкава празнота. — Коридорът на световете — рече Пъг. — По този път съм прониквал в места, каквито никой човек не е зървал, нито е вероятно някой да зърне отново. Стъпвал съм из пепелищата на древни цивилизации и съм виждал раждането на нови разумни раси. Броил съм купища звезди и песъчинки и съм се уверил, че вселената е толкова огромна, че ничий ум, навярно дори умът на някой бог, не би могъл да я обхване.
Пъг махна отново с ръка и призрачният облак изчезна.
— Човек много лесно би могъл да пренебрегне тревогите на обитателите на толкова мъничко място като тази долина, нали?
Джими скръсти ръце на гърдите си и отвърна:
— В сравнение с вселената наистина е дреболия.
Пъг поклати глава.
— Не и за хората, които живеят тук.
— Знам, че с всичко това клониш към нещо, Пъг — каза Джими.
Пъг седна на креслото зад писалището си.
— Да. Катала умира.
Новината, така неочаквана и потресаваща, завари Джеймс неподготвен.
— Стори ми се, че не изглежда добре, но… чак да умира?
— Много неща можем да направим в това отношение, Джеймс, но всичко си има граници. Никаква магия, цяр, вълшебство или молитва не могат да направят за жена ми повече от това, което вече е направено. Скоро тя ще отпътува през разлома към родната си земя, висините на Турил на Келеуан. Не е виждала свой родственик вече от близо тридесет години. Ще се върне, за да умре там.
Джеймс поклати глава. Не знаеше какво да каже. Накрая промълви:
— А Гамина?
— Жена ми се състари преждевременно пред очите ми, Джеймс, макар че и да не беше се развила тази нейна болест, един ден пак щеше да ме споходи това бреме. Сам виждаш, че аз не съм се състарил съответно на възрастта си. Нито ще се състаря, докато ти си жив. Може и да не съм безсмъртен, но силите ми са ме направили твърде дълголетен. Не бих могъл да понеса да гледам как децата и внуците ми се състаряват и изсъхват, докато аз си оставам все същият.