Пъг помълча и продължи:
— Ще напусна Звезден пристан часове след като Катала замине. Уилям е тръгнал твърдо по войнишкия си път, като заряза магическите си дарби. Искаше ми се да не е така, но като повечето бащи съм длъжен да приема, че собствените ми мечти и стремежи не са задължително мечтите на сина ми. Гамина също притежава талант, не точно магически, а произтичащ по-скоро от един необикновен ум. Мисловната й реч е толкова магическа, колкото и обикновена, но чувствителната й природа, вроденото й съчувствие и грижовност… тези дарби са изключителни.
— С това не мога да споря. Нейният ум е… някакво чудо.
— Така е — каза Пъг. — Проучвал съм дарбите на дъщеря си по-задълбочено от всеки друг на този свят и знам по-добре и от самата нея колко могъщи са… и колко ограничени. Тя щеше да предпочете да остане тук, ако не беше те срещнала, за да поеме бремето, което майка й ще остави след себе си — защото Катала беше истинският водач на нашата общност през повечето време, откакто сме тук. Бих искал да спестя това на Гамина. Като дете тя бе обременена с много тъга и болка още от ранна възраст… почти като теб, предполагам.
Джеймс кимна.
— Споделихме някои неща…
— Не се съмнявам — отвърна Пъг с крива усмивка. — Но така и би трябвало да е между влюбени, между съпрузи. Ще загубя много, когато Катала си замине, много повече, отколкото тя подозира. — За миг Пъг млъкна и баронът съзря в лицето му човек, изолиран от всички от тежестта на непозната за никой друг смъртен отговорност. И един от малкото хора, които можеха да го облекчат от това неимоверно бреме, съществото, което можеше да му предложи няколко мига на топлина и утеха, бавно го напускаше. Само за миг Пъг разкри дълбочината на болката си, след което маската отново се върна на незасегнатото му от годините лице. — Защото щом тя си тръгне, аз ще се заловя с онези значими проблеми, които ти дадох възможност току-що само да зърнеш, и ще оставя зад гърба си тревогите за Звезден пристан и дори за Кралството. Но бих искал обичните ми същества да имат всичко онова, което всеки човек би пожелал за себе си — сигурен дом и добри деца, живот, несъсипан от смутове и беди. Накратко, иска ми се да са колкото може по-щастливи. А Гамина ми показа какво й е на сърцето — и това си ти. Искам да ви дам благословията си.
Джеймс въздъхна облекчено.
— Дано само и Арута прояви такова разбиране. За да се оженя, ми е нужно и неговото съгласие.
— Това е лесно. — Пъг размаха ръце и сътвори във въздуха сиво кълбо дим. Вътре в кълбото започнаха да се очертават контури и след малко Джеймс видя седящия в кабинета си в Крондор Арута, все едно че се беше появил прозорец между двете стаи, разделени само от една стена. Арута вдигна очи към тях и с нехарактерна за него изненада се надигна от креслото си.
— Пъг?
— Да, ваше височество — каза Пъг. — Простете за натрапничеството, но си позволявам да ви помоля за нещо.
Арута се отпусна в креслото си видимо облекчен, че поводът за внезапното видение в кабинета му е едновременно разумен и несвързан с нещо неприятно. Остави перото, с което пишеше, и рече:
— Какво има?
— Помниш ли дъщеря ми Гамина?
— Да, разбира се — отвърна Арута.
— Бих искал да я видя омъжена… за човек с ранг. За един от твоите барони.
Арута погледна зад гърба на Пъг, забеляза Джеймс, усмихна се и очите му грейнаха.
— Предполагам, че можем да уредим държавен брак с някой от нашите умни младежи, Пъг. Имаш ли някого предвид?
— Барон Джеймс ми се струва твърде обещаващ младеж.
Арута почти се ухили — нещо съвсем непривично за него.
— Повече от обещаващ — отвърна той с насмешлива сериозност. — Някой ден дори може да стане херцог, стига напористият му нрав да не го убие… или някой разгневен монарх да не го заточи на островите в Соленото блато. Една жена може да се окаже подходящата юзда, с която да озаптим най-после този безразсъден тип. Вече се бях отказал от всякакви надежди, че ще развие някога в себе си интерес към семейния живот. Радвам се, че съм сгрешил. Аз лично на неговата възраст имах зад гърба си десетгодишен брак. — Арута замълча за миг, потънал в спомена за младежките си чувства към Анита, после очите му се зареяха премрежени над Пъг и Джеймс, пълни с толкова рядко проявяваната от него топлота и привързаност. След което си възвърна по-присъщото му сдържано поведение. — Е, стига и той да е съгласен, имате разрешението ми.