Кльощавият просъска през черните си прогнили зъби:
— Открадни някоя лодка, тъпак такъв!
При този иначе очевиден отговор очите на Рийзи просветнаха от радост.
— Добре. Ами тогава първо ще взема да хапна нещо и после…
— Заминавай веднага! — заповяда спътникът му. — В града е празно, открадни си нещо за ядене. Всички са дошли тук за пира, тъй че няма да е трудно. Но все ще се мотаят неколцина, така че се пази. — Рийзи се обърна и махна с ръка, след което се затътри към брега да намери някоя достатъчно малка лодка, за да се оправи сам.
Лейфи изсумтя презрително и се запъти обратно към сватбеното празненство. Гладът му подсказваше, че идеята на Рийзи не е чак толкова лоша, но алчността му го караше да следи нащрек всеки ход по време на пиршеството.
Двамата принцове седяха умърлушени на празничната маса, без да ги трогва радостта на младоженците. И двамата горяха от нетърпение най-после да тръгнат. Изобщо не ги свърташе. Джеймс не благоволи да им каже кога точно ще потеглят, въпреки че Локлир ги увери, че няма да се задържат дълго, независимо от неочакваните събития от последните два дни.
Макар двамата близнаци да се изненадаха от внезапното влюбване на своя наставник, припряното разрешение, дадено от баща им, и бързата венчавка изобщо не ги учудиха. Повечето неща в живота им ги бяха убедили, че нищо не става току-така, от само себе си.
Близнаците живееха в един свят на неочаквани събития, в който спокойствието на мига можеше изведнъж да се разтърси от някое бедствие. Война, природни катаклизми, глад и болести представляваха постоянни заплахи и те непрекъснато наблюдаваха как баща им ежедневно се справя с такива проблеми. От най-сериозното гранично стълкновение с Кеш до решението на коя от гилдиите да се дадат нови патентни права, баща им непрекъснато трябваше да се справя с проблем след проблем.
Но също както когато наблюдаваха баща си, и сегашното им настроение не отразяваше възбудата на мига. По-точно казано, изпитваха отегчение.
Боррик отпи от ейла си и изсумтя:
— Това ли е най-доброто, което имат тук?
Ерланд кимна.
— Май да. Според всичко, което виждам, тук добрият ейл не е главната грижа. Я да видим дали няма да намерим по-добър в селото. — Братята се надигнаха от пейката, поклониха се на графа и съпругата му и напуснаха празничната трапеза.
— Къде отиваме? — попита Боррик.
— Не знам — отвърна Ерланд. — Да се позавъртим наоколо. Сред толкова народ все трябва да се намерят една-две по-засукани рибарски щерки. Всъщност мернах няколко хубави личица. Не може всички да са омъжени, нали така?
Настроението на Боррик вместо да се подобри, помръкна още повече.
— Това, което всъщност ми се ще, е час по-скоро да се махнем от това гнездо на заклинатели и най-после да тръгнем.
Ерланд се съгласи мълчаливо, прегърна брат си през рамото и двамата тръгнаха. След всичките настойчиви лекции напоследък за тяхната отговорност се чувстваха като в капан и не ги сдържаше на едно място. Искаха да предприемат каквото и да е, стига да напомня за движение, за промяна и възможност за приключение. Просто животът беше твърде кротък за нрава им.
Глава 5
На юг
Гвардейците се разсмяха.
Джеймс се обърна да види какво е предизвикало смеха им и се втренчи невярващо в двамата приближаващи се принцове. Ерланд беше с някаква невероятна плетена ризница, тежаща може би пет пъти повече от обикновеното му кожено снаряжение, и с яркочервено наметало. Брат му пък се беше загърнал в халат, покриващ го от главата до петите. Беше в някакъв отблъскващ оттенък на червеното, с извезани със златни нишки около качулката и ръкавите тайнствени символи. Дрехата, красяла доскоро туловището на някой скитащ маг, явно помнеше и по-добри времена. На мястото на обичайната сабя на хълбока му висеше странна тояга с млечнобяла стъклена топка на края. На гърба на Кълган или някой кешийски магьосник този халат щеше да изглежда съвсем подходящо, но при Боррик ефектът беше повече от комичен.
Локлир също се разсмя и попита:
— Защо са се маскирали така?
Джеймс въздъхна.
— Представа нямам. — Обърна се към момчетата. — Е, защо е този маскарад?
Ерланд се ухили.
— Намерихме игра на покийр… между другото тук я наричат „покер“. Но късметът ни малко се обърка.
Джеймс сви рамене, зачуден колко още ще го кара Гамина да я чака. Тя беше в покоите си и събираше последните си вещи, които трябваше да вземе със себе си за Кеш. Останалите й принадлежности щяха да бъдат изпратени в двореца в Крондор.
— Загубих си наметалото срещу един лодкар, а рапирата ми я спечели някакъв тип, който сигурно ще я продаде за бутилка вино — поясни Боррик. — Но пък после попаднах на един магьосник, който малко прекалено вярваше в късмета и нищо не разбираше от карти. Вижте само това.