Джеймс погледна разсеяно по-големия от близнаците и видя, че е протегнал смешната тояга със стъклената топка.
— Това пък какво е?
Боррик извади тоягата от калъфа й и я подаде на Джеймс да я разгледа.
— Вълшебно устройство. Като се стъмни, този кристал започва да свети, така че не ти трябват никакви фенери и факли. Снощи се убедихме сами, че работи. Много е добро.
Джеймс кимна, че уж и на него му харесва.
— И какво друго може да прави?
— Нищо. Е, може и да се подпираш на нея — отвърна Ерланд и се обърна към брат си. — Но бас държа, че ще съжалиш, че ти я няма рапирата, ако те подгони някой негодник с ятаган.
— И аз така мисля — съгласи се Локлир.
— Добре де, ще си купя друга, като стигнем цивилизация — отвърна Боррик.
— И нови дрехи — въздъхна Джеймс. — Това облекло изглежда абсурдно.
— Ха, абсурдно! — засмя се Ерланд. — Боррик, я им покажи ботушите.
Боррик се ухили, надигна халата и Джеймс слисано поклати глава. Боррик беше обул ботуши от червена кожа, покриващи прасците му до средата и извезани с жълти орли.
— И тях ги спечелих.
— Предишният им собственик сто на сто се е зарадвал, че му се е паднала губеща ръка — каза Джеймс. — Приличаш на пътуващ шут. Скрий ги, моля ти се. Цветовете са невероятни. — Той посочи убийствено червените ботуши с гадното жълто под пурпурния халат. Обърна се към Ерланд и добави: — А пък ти все едно че си тръгнал да превземаш сам Кеш. Такава ризница като твоята не съм виждал от битката при Сетанон.
Локлир, който също като Джеймс си беше облякъл проста кожена туника, каза:
— Знаеш ли колко ще ти хареса тази ризница като стигнем пустинята?
Отговорът на Ерланд бе прекъснат от появата на Гамина и родителите й. Пъг държеше Катала за ръка и сега Джеймс се убеди, че тя наистина е болна. Дали беше заради сватбата на дъщеря й предния ден, дали защото разбираше, че децата й вече нямат нужда от нея, или просто болестта й се беше усилила, не знаеше. Но за всеки, който имаше очи, беше ясно, че на Катала й остава да живее не повече от няколко седмици.
Те дойдоха при чакащия Джеймс и Катала тихо каза на зет си.
— Сбогом, Джеймс.
Джеймс само кимна мълчаливо. Народът на Катала беше народ на воини — горди и винаги прями хора. Така му беше казал Пъг и точно така се държеше и тя.
— Ще ни липсваш — отрони той.
— И на мен ще ми липсвате всички. — Тя протегна ръка и я опря на гърдите му и Джеймс усети лекото докосване на крехките й пръсти над сърцето си.
— Ние просто си отиваме, изчезваме от погледа. Но оставаме да живеем тук, докато ни помнят.
Джеймс я целуна по бузата, нежно и много почтително, и промълви:
— Винаги ще те помним.
Тя също го целуна и се обърна, за да се сбогува с дъщеря си.
Пъг даде знак на Джеймс да се отдалечат малко и му каза:
— Катала се връща тази нощ в родния си свят, Джеймс. Няма причини да се бавим, а ако се позадържи, могат да не й стигнат силите да измине пътя от другата страна на разлома на Келеуан до границата с Турил. Имам там приятели, които ще й помогнат, но все пак е тежко пътуване за човек в нейното състояние.
Веждите на Джеймс се повдигнаха изненадано.
— Ти няма ли да отидеш с нея?
Пъг поклати глава.
— Трябва да оправя други неща.
Джеймс въздъхна.
— Ще се видим ли? — Искаше да каже „скоро“, но нещо в изражението на Пъг го накара да го премълчи.
Пъг погледна над рамото му към жена си и дъщеря си, които стояха хванали се за ръце. Мълчаха. Знаеше, че си говорят с умовете си.
— Вероятно не. Виждаш ли, ако отново намина насам, малцина ще се зарадват, че ме виждат, защото това ще предвещава за тях най-гибелни обстоятелства, може би нещо близко до ужасите, които преживяхме при Сетанон.
Джеймс не каза нищо. Беше още почти момче, когато пълчищата на моределите бяха тръгнали под знамената на своя лъжепророк Мурмандамус. Но това време завинаги се беше всякло в спомените му. Все още помнеше като вчера битките за Арменгар и Сетанон и съвсем живо можеше да събуди в паметта си гледката с разкъсаното небе при завръщането на Властелините на драконите и почти катастрофалния край на живота, който това завръщане бе предвестило. Невероятната победа, извоювана от тях под водачеството на Пъг, Томас Елвандарски, Макрос Черния и Арута, все още си оставаше не съвсем ясна за него. Най-сетне Джеймс отрони:
— Но ще се върнеш, когато си най-нужен, нали?
Пъг сви рамене, сякаш искаше да каже, че и това не е задължително.