— Естествено, милорд. Ние с хората ми сме тръгнали към хана „Дванадесетте стола“, там ще изчакаме на спокойствие да отмине бурята. Мен ако питате, ще е по-добре да дойдете с нас.
— Опасна ли ще е?
Сержантът погледна към хоризонта и сви рамене.
— Кой може да каже? Прашните бури от Джал-Пур може да спрат бързо или да беснеят дълго. Ако обичах да залагам, щях да се обзаложа, че тази ще е кратка. Но все пак бих предпочел да я изчакам на завет.
— Е, ние ще продължим — рече Джеймс. — Вече се забавихме повече отколкото очаквахме, а няма да е прилично да закъснеем за юбилея, нали?
Сержантът пак сви рамене, показвайки, че му е все едно.
— Тъй де, оскърбленията към императрицата, благословена да е дано, не бива да се допускат в никой случай. Тя често е милостива, но рядко прощава. Дано боговете ви закрилят в пътя ви.
И махна с ръка на патрула си да отвори път на кралската група.
Докато подминаваха смълчаните кешийци, Боррик кимна на Ерланд, който също като него оглеждаше с интерес лицата на уморените, потънали в прах войници. Всички изглеждаха опитни бойци, нито едно младежко лице не се мяркаше в отряда. След като се отдалечиха, Ерланд каза на брат си:
— Държат ветераните си по границата.
Джими ги чу и подвикна високо, за да го чуят всички:
— Те си имат предостатъчно ветерани и във вътрешността, така че внимавайте. За да се оттегли един военен от служба при тях, трябва да е прекарал двадесет години, че и повече, в потушаване на бунтове и граждански войни. Само една десета от ветераните им са по нашите граници.
— Тогава защо се боят от нас? — попита Боррик.
Джеймс поклати глава.
— Държавите винаги се боят от съседите си. Това е факт, също както трите луни на небето. Ако съседът ти е по-голям от теб, боиш се да не би да нахлуе и да те завладее. Ако е по-малък, боиш се от завистта му, затова го завладяваш ти. Така че рано или късно винаги има война.
— Все пак е по-добре, отколкото да няма какво да правиш — засмя се Ерланд.
Джеймс хвърли поглед към Локлир. И двамата бяха виждали твърде много война преди да стигнат възрастта на близнаците. И не можеха да се съгласят с възгледите на Ерланд.
— Конници!
Войникът посочи напред към тъмната стена завихрен пясък, заплашваща да връхлети върху тях. Сред прашната мъгла се виждаха очертанията на препускащи към тях ездачи.
— Гамина! Остани в тила — извика Джеймс и извади сабята си. Само миг след него войниците пуснаха товарните коне и също извадиха оръжията си, готови да отблъснат атаката.
— Разбойници! — извика един от тях и подкара коня си до Боррик.
Принцът инстинктивно посегна към сабята си, но вместо нея напипа глупавата тояга, изруга, обърна коня си и се отдръпна назад при Гамина, която се мъчеше да задържи цвилещите от страх товарни коне. Четирите коня бяха твърде много за нея и Боррик скочи на земята и хвана юздите на двата от тях.
Зазвънтя стомана в стомана и Боррик се опита да намери Ерланд в суматохата, но не можа.
Един от войниците падна от седлото с гръмка ругатня. Дрънченето на мечове върху щитове и усилното пъшкане почти не се чуваха в усилващия се вой на вятъра. Бандитите бяха избрали момента на нападението си съвсем точно — в мига, в който пътниците да са най-уязвими и почти заслепени от пясъчната буря.
Но мъжете от гарнизона на Арута бяха опитни бойци и бързо се прегрупираха, като слушаха командите на барон Локлир. А после върху отряда връхлетя огромна стена от жилещ пясък и прах и слънцето изчезна.
Сред хапещия пясък Боррик се мъчеше да задържи обезумелите от шума на вятъра и битката и от мириса на кръв коне и не спираше да им вика.
Двата обучени за бой коня, останали без ездачи, го чуха и спряха, но товарните коне продължаваха да се дърпат.
Боррик изгуби равновесие, изтърва поводите, падна, превъртя се и отново скочи на крака. Сети се за Гамина и се уплаши да не би разбеснелите се коне да я стъпчат. Огледа се, но видя само сражаващите се ожесточено ездачи. Извика Гамина и чу гласа й в ума си: „Добре съм, Боррик. Ще се опитам да задържа товарните коне.“
Той също се опита да й проговори в ума си, не успя и изрева:
— Внимавай! Ще се опитат да ги хванат! — Озърна се с надеждата да намери някое изтървано оръжие, но такова нямаше.
И изведнъж един ездач се понесе право към него и му извика нещо. Боррик не можа да го разбере, но усети нещо зад себе си. Обърна се светкавично и видя двама разбойници, връхлитащи върху него; единият вдигна ятагана си срещу конника, който препускаше към тях, а другият нападна принца.
Боррик се присви, скочи, хвана юздите на коня и животното се закова на място и изхвърли ездача си. Гърдите на коня обаче удариха принца и Боррик отхвърча назад и падна на земята. Скочи бързо на крака и се присви да посрещне атаката, за която беше сигурен, че ще последва, вдигна светещата тояга и се опита да я използва за защита. Бандитът размаха дивашки ятагана си, но Боррик ловко отбягна удара, ръгна го с кристалния глобус в корема и разбойникът рухна на земята, останал без дъх. За всеки случай Боррик го удари още веднъж, по главата, взе оръжието му и се изправи.